Луиз Пени - Жестокият месец

– Мисля, че в теб също има потребност, която е не по-малко разрушителна. Потребност да помагаш на хора като полицай Никол.

– Не искам да ѝ помогна. А да разоблича нея и онези, които я командват. Мисля, че работи за кликата, която поддържа Арно. Вече ти споделих подозрението си.

– Ами, уволни я тогава! – сопна се Бребьоф. – Не съм го направил аз само защото ти лично ме помоли да се въздържа. Като лична услуга. Виж какво, случаят „Арно“ никога няма да приключи напълно. Засегна твърде дълбоко системата. Всеки служител на полицията е ангажиран с него по един или друг начин. Повечето са на твоя страна, но онези, които не са... – Бребьоф вдигна ръце в жест на безсилие. – Те са силни, а Никол е техните очи и уши. Докато тя е край теб, си в опасност. Тези хора ще те погубят.

– И обратното е в сила, Мишел – възрази вяло Гамаш. Винаги се уморяваше, когато трябваше да говори за бившия комисар Арно. Смяташе, че случаят е приключен. Отдавна забравен и погребан. Но той отново бе изплувал. Сякаш възкръснал. – Докато тя е наблизо, мога да я наблюдавам, да определям какво вижда и прави.

– Глупав човек – поклати глава Бребьоф.

– Горделив, упорит, арогантен – съгласи се Гамаш и се запъти към вратата.

– Хубаво, вземай я тая Никол тогава – измърмори Бребьоф и се обърна с гръб, за да погледне през прозореца.

– Merci.

Гамаш затвори вратата и отиде в кабинета си, за да проведе няколко разговора.

След като остана сам, Мишел Бребьоф взе телефона си и набра номер.

– Комисар Бребьоф е. Скоро ще получиш обаждане от кабинета на главен инспектор Гамаш. Не, нищо не подозира. Мисли, че проблемът е Никол.

Пое си дълбоко въздух. Вече само като видеше Гамаш, му идеше да повърне.

* * *

Инспектор Жан Ги Бовоар мина по моста „Шамлен“ на река Сейнт Лорънс и продължи на юг към американската граница по магистралата. Преди около година, когато волвото окончателно сдаде багажа, бе предложил на шефа си да купят емджи, но Гамаш, незнайно защо, го взе на шега.

– Какъв е случаят?

– Жена умряла от уплаха в Трите бора снощи – отговори Гамаш, загледан през прозореца.

– Sacré 25. И какво търсим? Призрак?

– Почти позна. Случило се е по време на спиритически сеанс в имението „Хадли“.

Арман Гамаш погледна красивото слабо лице на младия инспектор. Бовоар стисна устни и пребледня.

– Проклето място – измърмори след малко. – Трябва да го съборят.

– Да не мислиш, че къщата е виновна?

– А вие не го ли мислите?

Това бе странно признание от страна на Бовоар. Изключително практичен и съсредоточен върху фактите, Жан Ги обикновено не вярваше в неща, които не можеш да пипнеш. Като емоциите. Идеално допълваше шефа си, който по мнението на Бовоар губеше твърде много време в опити да надникне в главите и сърцата на хората. Там вътре бе пълен хаос и младият инспектор не беше по тази част.

Но Жан Ги знаеше от личен опит, че ако някъде злото действа с пълна сила, то е в имението „Хадли“. Неочаквано се почувства неудобно и размърда стегнатото си тяло на шофьорската седалка, после погледна шефа си. Гамаш го наблюдаваше замислено. Погледите им се срещнаха. Очите на главния инспектор бяха решителни, спокойни и тъмнокафяви, а на младия му колега – почти сиви.

– Коя е жертвата?

22 Честит Великден! (фр.) – б. пр.

23 И на вас, приятелю (фр.). – б. пр.

24 Точно така (фр.). – б. пр.

25 О, боже (фр.). – б. пр.

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

След отбивката на магистралата пътят за Трите бора бе един от най-живописните, но и най-опасните, които Гамаш познаваше. Колата друсаше, тракаше и криволичеше рязко между дупките. Двамата инспектори се чувстваха като бъркани яйца.

– Внимавай!

Гамаш посочи голяма дупка. Бовоар я избегна, но влезе в друга, по-голяма, а после почти новото волво занесе върху поредица от напречни улеи, врязани дълбоко в пръстта.

– Още нещо да ме посъветвате? – попита Бовоар, втренчен в пътя.

– Май ще трябва да крещя „внимавай“ на всеки пет секунди. Внимавай!

И наистина в този момент пред тях зейна кратер като от метеорит.

– Мамка му – изруга Жан Ги и рязко завъртя волана настрани. Едва успя да го заобиколи. – Като че ли къщата не иска да стигнем до нея.

– И е заповядала на пътищата да се отворят? – Дори на Гамаш, който приемаше някои нестандартни идеи, тази теория му се стори странна. – Не мислиш ли, че причината е в пролетното снеготопене?

– Е, може и това да е. Опа!

Колата влезе в поредната дупка и двамата залитнаха напред. С друсане, клатене и псуване двамата мъже навлизаха все по-навътре в гората. Черният път криволичеше между борове и кленове, пресичаше долини и се изкачваше по възвишения. Минаваше покрай реки, придошли заради топящия се сняг, и езера, които наскоро се бяха освободили от зимния лед.