Луиз Пени - Жестокият месец

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

Мадлен Фавро бе умряла от страх.

Имението „Хадли“ я беше убило, Клара не се съмняваше в това. Сега седеше отвън и гледаше укорително къщата. До нея Люси се дърпаше насам-натам на каишката си, нетърпелива да се махне оттук. Клара също не искаше да стои повече. Но чувстваше, че дължи поне това на Мадлен: да се изправи срещу къщата. Да ѝ покаже, че знае.

Нещо се бе събудило предната нощ. Нещо ги бе открило скупчени в тесния приятелски кръг, докато правеха нещо глупаво, наивно, детинско. Безобидно. Не трябваше никой да умира. И никой нямаше да умре, ако бяха направили сеанса на друго място. Никой нямаше да пострада, ако бяха в бистрото.

Но нещо в това зловещо място се бе съживило, дошло по коридора в оплетената с паяжини стая и отнело живота на Мадлен.

Клара щеше да ги помни до края на живота си. Писъците. Чуваха се навсякъде. После думкането. Една свещ изгасна. Паднаха няколко стола, когато седящите на тях скочиха да помогнат или да избягат. Сетне запалиха фенерчетата и светлите петна заподскачаха като полудели из стаята. В един момент спряха. И осветиха нещо. Онова лице. Дори сега, под яркото топло слънце, Клара почувства как страхът я обгръща като наметало, от което не може да се отърси.

– Не гледай! – изкрещяла бе Хейзъл, вероятно на Софи.

– Non! 28– кресна мосю Беливо.

Изцъклените очи на Мадлен още малко щяха да изскочат от орбитите си. Устата ѝ бе отворена, устните – стегнати, застинали в безмълвен писък. Клара стисна ръцете ѝ, за да я успокои, но разбра, че е твърде късно – пръстите ѝ бяха свити като нокти на граблива птица. Вдигна очи и видя нещо да се движи извън кръга, в който бяха седнали. И чу шум.

Пляскане на крила.

* * *

– Bonjour! – извика Арман Гамаш, когато излезе от къщата.

Клара се стресна и се върна в реалността. Позна едрия елегантен мъж, който се приближаваше към нея.

– Добре ли сте? – попита я инспекторът, щом видя, че е разстроена.

– Не много – леко се усмихна художничката. – Но след като ви виждам, съм по-добре.

Само че не изглеждаше по-добре. По страните ѝ потекоха сълзи и Гамаш подозираше, че не са първите. Застана тихо до нея, без да се опитва да я успокоява, за да може госпожа Мороу да даде отдушник на мъката си.

– Снощи сте били тук – отбеляза.

Не беше въпрос. Чел бе доклада и името ѝ фигурираше там. Даже беше първо в списъка. Гамаш ценеше мнението на Клара и умението ѝ да забелязва детайлите, както за видимите, така и за невидимите неща. Знаеше, че може да я смята за заподозряна като всички присъствали на сеанса, но не я подозираше. Смяташе я за ценен свидетел.

Художничката избърса лицето и носа си с ръкава на якето. Като видя резултата, Гамаш извади памучна кърпичка от джоба и я подаде на Клара. Беше се надявала, че сълзите са отминали, но те пак потекоха като водите на придошлата от снеготопенето Бела Бела. Порой от скръб.

Предната нощ Питър се държа прекрасно. Веднага дойде в болницата и нито веднъж не ѝ заяви „Казах ли ти?“, въпреки че тя самата постоянно си го повтаряше наум, докато със сподавен глас му разказваше какво се е случило.

После мъжът ѝ върна нея, Мирна и Габри у дома. Предложи легло и утеха на вцепенената от ужас Хейзъл и странно спокойната Софи. Дали бе скована от скръб? Или просто така им се искаше да вярват както винаги?

Двете отклониха поканата. Дори сега Клара не можеше да си представи колко ужасно е било за Хейзъл да се прибере вкъщи сама. Със Софи, разбира се, но на практика сама.

– Приятелки ли бяхте?

Двамата с Гамаш обърнаха гръб на къщата и заслизаха към селото.

– Да. Беше приятелка с всички.

Главният инспектор вървеше мълчаливо до нея с ръце на гърба и замислено изражение.

– Какво мислите? – попита художничката и след секунда сама отговори на въпроса си: – Че става въпрос за убийство ли?

Отново спряха. Клара не можеше да осмисли тази смайваща мисъл, докато върви. Трудно ѝ бе да остане права дори. Обърна се и се втренчи в Гамаш. „Как може да си толкова недосетлива? – каза си. – Разбира се, че инспекторът подозира това. Иначе защо екип на отдел „Убийства“ ще разследва случая?“

Гамаш махна към една пейка на площада.

– За какво са всички тия масички? – попита, след като седнаха.

– Имахме лов на великденски яйца и пикник.

Нима е било едва вчера?

Гамаш кимна. Семейството му също кри яйца за Флоранс, след което се наложи сами да си ги намират. Догодина малката сигурно щеше да може да ги открива и сама.