Луиз Пени - Жестокият месец

Най-сетне стигнаха.

Отпред Гамаш видя позната и странно успокояваща гледка: паркираните автомобили на криминалистите. Имението „Хадли“ още не се виждаше.

Бовоар спря до запустялата мелница срещу къщата. Гамаш отвори вратата и подуши ухание, толкова сладко, че спря за миг и затвори очи. Вдиша дълбоко и веднага го позна. Бор. Млади пъпки, които все още излъчваха силен аромат. Сложи си гумените ботуши, работното яке „Барбър“ и вълнената шапка. Без да поглежда имението „Хадли“, отиде до ръба на възвишението.

Жан Ги облече италианското си кожено яке върху дебелия пуловер от мериносова вълна и погледна резултата в огледалото на колата. След като се полюбува на отражението си за миг, застана до Гамаш и двамата рамо до рамо се загледаха надолу към долината.

Това бе любимата гледка на Арман Гамаш. Отзад величествено се издигаха планините с обагрени в жълто и зелено склонове. Сега главният инспектор долови не само миризмата на бор, а и уханието на самата земя и множество други аромати. Подобното на мускус ухание на есенни листа, мириса на дим от печки на дърва, който се издигаше от комините долу, и на нещо друго. Вдигна глава и отново вдиша, този път по-леко. Замаскиран сред по-силните миризми, се долавяше и по-нежен аромат. На първите пролетни цветя. Най-младите и най-смелите от тях. Гамаш си спомни скромната, но представителна селска църквица с бяла талашитена куличка. Беше точно под него, малко вдясно. Ходил бе в „Свети Тома“ достатъчно пъти, за да знае, че в прекрасна утрин като тази дневната светлина се излива през цветните стъкла върху лъскавите пейки и дъсчения под на храма. Стъклописът не изобразяваше Исус или светците, а трима младежи, участвали в Първата световна война. Двама бяха в профил и маршируваха. Третият гледаше право напред вярващите в залата. Не обвинително, не с тъга или страх. В погледа му личеше голяма любов, сякаш казваше, че това е неговият подарък за тях. Да го използват добре.

Отдолу бяха изписани имената на загиналите във всички войни, а под тях – едно просто изречение: Тя бяха нашите деца .

Сега, застанал на ръба на хълма, загледан в най-красивото и най-добро село, което бе виждал, докато се наслаждаваше на аромата на храбрите млади цветя, Гамаш се запита дали младите винаги са били смели. И дали старите са станали страхливци.

Може би и с него се бе случило същото. Арман Гамаш се боеше да влезе в чудовищната къща, чийто дъх усещаше във врата си. А може и да беше дъхът на Бовоар. Знаеше обаче, че се страхува и от друго.

От Арно. Проклетият Арно. От онова, което бе способен да стори от затвора. Особено след като Гамаш го бе вкарал там.

Но дори тези мрачни мисли изчезнаха при гледката, която се разкриваше пред очите му. Как може да се страхуваш, когато виждаш такава красота?

Трите бора се гушеше в малка долина. От каменните комини се издигаше дим, кленовете, черешите и ябълките бяха напъпили – аха-аха да цъфнат. Хората щъкаха насам-натам, едни работеха в градините си, други простираха, трети метяха широките си красиви веранди. Пролетно почистване. Местните сновяха през селския площад с хартиени пликове, пълни с франзели и всевъзможни други продукти. Местни сирена и пастети, домашни яйца и ароматно кафе на зърна – всичко прясно от магазина.

Погледна часовника си. Беше почти пладне.

Гамаш бе идвал в Трите бора при предишни разследвания и всеки път тук се чувстваше като у дома си. Много силно усещане. Все пак къде другаде човек се чувства най-добре освен у дома?

Искаше му се да слезе по калния склон, да пресече селския площад и да отвори вратата на бистрото на Оливие. Там щеше да стопли ръцете си на огъня, да си поръча анасонова луличка и чинцано26. А може би и вкусна супа от грах. Щеше да почете стар брой от литературното приложение на „Таймс“ и да по-приказва с Оливие и Габри за времето.

Как бе възможно най-любимото му място на земята да се намира толкова близо до най-омразното?

– Какво беше това? – Жан Ги Бовоар постави ръка върху неговата. – Чувате ли?

Гамаш се ослуша. Чу птици. Чу шумолене на сухи листа. И нещо друго.

Тътен. Не, друго беше. Приглушен рев. Дали старата къща зад тях се бе съживила? Дали ръмжеше и растеше?

Откъсна поглед от спокойното селце и бавно се завъртя, докато очите му спряха върху имението.

Сградата сякаш също го гледаше – хладно, предизвикателно.

– От реката е, господин главен инспектор – заяви Бовоар и се усмихна глуповато. – Река Бела Бела. Сега е пълноводна. Нищо притеснително.