Луиз Пени - Жестокият месец

– Убийство ли е било? – настоя Клара.

– Имаме такива подозрения. – След като ѝ даде няколко секунди да осмисли информацията, Гамаш добави: – Изненадва ли ви това?

– Да.

– Не, почакайте. Моля ви да помислите. Знам, че първоначално всеки е изненадан, когато стане убийство. Но искам да помислите добре. Ако някой убие Мадлен Фавро, бихте ли се изненадали?

Клара го погледна. Дълбоките му кафяви очи бяха умислени, мустаците – подрязани и прошарени, косата под шапката – сресана и леко чуплива. Лицето му бе осеяно с множество бръчици около очите като на човек, който често се смее. От уважение винаги говореше с нея на английски. Владееше езика безупречно и незнайно защо имаше британски акцент. При всяка тяхна среща ѝ се искаше да го пита за това.

– Защо говорите английски като британец?

Гамаш вдигна вежди и я погледна леко изненадано.

– Това ли е отговорът на моя въпрос? – попита я с лека усмивка.

– Не, професоре. Но е нещо, което отдавна искам да ви попитам и все забравям.

– Следвал съм в „Кеймбридж“. История.

– И сте ошлайфали там английския си.

– Там научих английски.

Сега Клара се изненада.

– Не сте ли говорели английски преди „Кеймбридж“?

– Едва връзвах две приказки на кръст.

– И кои бяха те?

– „Огън по клингоните“ и „О, боже, адмирале, ужасно е“.

Клара изсумтя.

– Постоянно гледах американска телевизия. Най-вече два сериала.

– „Стар трек“ и „Пътуване до дъното на морето“.

– Ще се изненадате колко безполезни се оказаха тези две фрази в Кеймбридж. Макар че „О, боже, адмирале, ужасно е“ може да се използва в напечени ситуации.

Клара се засмя и си представи младия Гамаш в „Кеймбридж“. Кой отива в чужда държава на другия край на света, без да знае езика?

– Е? – настоя Гамаш и стана сериозен.

– Мадлен беше прекрасна във всеки смисъл на думата. Лесно спечелваше симпатиите на околните и подозирам, че е било лесно да се влюбиш в нея. Не мога да повярвам, че някой би поискал да я убие.

– Заради качествата, която тя притежаваше, или заради тези, които убиецът не е имал?

„Това е въпросът“ – помисли си Клара. Да приеме, че е станало убийство, означаваше да приеме, че има убиец. И то сред тях. Близо. Някой, който почти със сигурност е бил в стаята. Един от онези усмихнати познати хора е криел толкова жестоки мисли, че е могъл да убие.

– Мадлен от колко време живееше тук?

– Всъщност живееше извън селото. Натам. – Клара посочи тучните хълмове. – С Хейзъл Смит.

– Която е била на сеанса снощи. С някоя си Софи Смит.

– Дъщеря ѝ. Мадлен отиде да живее при тях преди около пет години. Бяха стари познати.

В този момент Люси дръпна каишката. Клара видя съпруга си да маха от вратата на двора им, огледа се за коли и откопча каишката. Възрастното куче хукна през площада и се хвърли върху стопанина си, който се преви на две. Чак Гамаш го заболя. Питър се изправи и докуцука до пейката с два кални отпечатъка от лапи между краката.

– Здравейте, инспекторе. – Подаде ръка с неочаквано официален жест. Гамаш стана и я стисна енергично. – Тъжно – измърмори художникът.

– Така е. Тъкмо обяснявах на Клара, че е възможно мадам Фавро да не е починала от естествена смърт.

– Защо така мислите?

– Вие не сте били там, нали? – попита Гамаш, сякаш не е чул въпроса на Питър.

– Не. Снощи имахме гости за вечеря и останах да разтребя.

– Щяхте ли да отидете, ако можехте?

Питър отговори, без дори да се замисли:

– Не. Не одобрявах този сеанс. – Дори в собствените си уши прозвуча като проповедник от деветнайсети век.

– Питър се опита да ме убеди да не ходя – обясни Клара и хвана ръката на мъжа си. – Беше прав. Не трябваше да го правим. Ако бяхме стояли по-далеч от там – кимна към къщата на хълма, – Мадлен щеше да е още жива.

„Може би – помисли си Гамаш. – Но за колко време?“

Има неща, от които човек не може да избяга, и смъртта е едно от тях.

* * *

Бовоар изчака и последният от криминалистите да си събере багажа, после излезе от спалнята и затвори вратата. Откъсна парче жълта найлонова лента от едно руло и го залепи отвън. Сложи повече парчета, отколкото използваше обикновено. Изпитваше вътрешна нужда да запечата сигурно онова, което бе в стаята. Жан Ги Бовоар никога не би го признал, разбира се, но бе усетил, че нещо расте. И колкото по-дълго останеше тук, толкова повече щеше да расте то. Предчувствие. Не, не предчувствие. Друго беше.

Празнота. Бовоар имаше усещането, че в душата му е зейнала дупка. Изведнъж осъзна, че ако остане тук още малко, тя ще се превърне в бездна.