Луиз Пени - Жестокият месец

Изпита непреодолимо желание да се махне. Погледна Изабел Лакост и се почуди дали и тя се чувства така. Познанията ѝ по вещерство бяха подозрително добри. След като измънка едно „Аве, Мария“, Бовоар се дръпна назад, за да се наслади на произведението си. Ако знаеше за художника Кристо29, който бе опаковал Райхстага, можеше да види известни прилики. Светът му се стори много по-светъл, а въздухът – много по-свеж, след като запечата тази гробница. Дори ревът на придошлата Бела Бела му звучеше някак успокоително. Естествено.

– Супер. Още си тук.

Бовоар се обърна и видя полицай Робер Лемио да се приближава по коридора. На младото му будно лице грееше усмивка. Лемио работеше отскоро при тях, но вече му бе любимец. Жан Ги харесваше младите полицаи, които показват възхищение към него.

Въпреки това Бовоар се изненада.

– Главният инспектор ли те повика?

Бовоар знаеше, че Гамаш смята да води разследването с минимален брой хора, докато не се изясни със сигурност, че става дума за убийство.

– Не, чух за случая от един приятел в местната полиция – обясни Лемио. – Бях на гости при нашите в съседното градче и реших да се отбия.

Жан Ги погледна часовника си. Беше един следобед. Сега, след като излезе от проклетата къща, се замисли дали празнотата, която бе почувствал, не е всъщност глад. Да, сигурно беше така.

– Идвай с мен. Началникът е в бистрото. Има опасност да изяде и последните кроасани.

Макар да го каза на шега, Бовоар изпита известна тревога. А ако се окажеше вярно? Бързо отиде до колата и с Лемио се спуснаха до Трите бора.

* * *

Гамаш седеше пред камината, пийваше чинцано и слушаше. Дори в края на април топлината на огъня създаваше уют. Оливие го бе посрещнал с прегръдка и анасонова луличка.

– Merci, patron 30 – каза Гамаш, прегърна го на свой ред и взе лакомството.

– Толкова бях шокиран, че още не мога да го осмисля – сподели собственикът на бистрото.

Оливие носеше елегантен панталон от кадифе и широк кашмирен пуловер. И един косъм от хубавата му руса коса не стърчеше, а по дрехите му нямаше дори малка гънка или петънце. За разлика от него, партньорът му Габри бе забравил да си сложи зъбните протези и беше брадясал. Гамаш се одраска на гъстата му черна брада, когато се прегърна с едрия мъж.

Питър, Клара и главният инспектор се бяха настанили на избелелия диван до огъня, а Оливие отиде да им приготви напитки. След малко Мирна се присъедини към компанията.

– Радвам се да ви видя – каза и се настани на фотьойла до тях.

Гамаш погледна едрата негърка с любов. Беше собственичка на любимата му книжарница.

– Защо сте тук? – попита Мирна, като се опита да смекчи грубото звучене на въпроса си.

Детективът се почувства почти като пощаджия от старо време, който доставя тревожни телеграми по време на война. Вестоносец на печални новини. Винаги посрещан с подозрение.

– Подозира, че е било убийство, разбира се – заяви Габри, макар че без зъбната протеза прозвуча като „позира“.

– Убийство? – изсумтя Мирна. – Беше ужасно, свирепо, но не и убийство.

– В какъв смисъл „свирепо“?

– Всички имахме усещането, че нещо ни напада – обясни Клара и другите кимнаха.

В този момент вратата на бистрото се отвори и в заведението влязоха Бовоар и Лемио. Приказваха си. Гамаш им махна. Двамата замълчаха и се приближиха до компанията около камината.

През матовите стъкла проникваше слънчева светлина и в салона се чуваше тихо жужене от разговорите на другите клиенти. Цареше тягостна атмосфера.

– Разкажете ми какво се случи – каза тихо Гамаш.

– Медиумката беше поръсила сол и запалила свещите – заразказва Мирна с широко отворени очи, сякаш виждаше всичко в момента. – Бяхме седнали в кръг...

– Държахме се за ръце – вметна Габри. Дишането му бе плитко и учестено; изглеждаше, сякаш може да припадне от самия спомен. На Гамаш му се стори, че почти чува тупкането на сърцето му.

– Никога не ме е било страх толкова много – призна Клара. – Дори когато съм карала по магистралата в снежна буря.

Всички закимаха. Добре познаваха усещането, че всеки момент ще се простиш с живота си (или ще попаднеш в огнена катастрофа, или ще излетиш от пътя невидим в хаотично завихрящите се снежни парцали).

– Е, нали това бе целта на цялото начинание? – намеси се Питър, седнал на страничната облегалка на креслото на жена си. – Да се уплашите.

„Дали това беше идеята?“ – запита се Клара.

– Отидохме, за да прочистим мястото от зли духове – заяви Мирна, но сега, на ярката дневна светлина, обяснението прозвуча абсурдно.