Луиз Пени - Жестокият месец

Вътре ги посрещнаха дървен под, пъстри индиански килими и аристократични избелели тапицерии. Пансионът имаше атмосфера на стара селска къща и предразполагаше към почивка.

Но Гамаш не беше тук, за да си почива. Трябваше да открие какво е убило Мадлен Фавро. Дали бе получила сърдечен удар от вълнение и уплаха? Дали бе вземала ефедрин? Или нещо по-зловещо се криеше зад приятната фасада на Трите бора?

Оливие бе казал, че Жана Шове е отседнала в малката спалня на партерния етаж.

– Стой тук – нареди Гамаш на Лемио и тръгна по коридора с Бовоар.

– Да не се опасявате, че ще се окаже по-силна от нас? – прошепна Жан Ги и се усмихна.

– Не е изключено – отговори съвсем сериозно Гамаш и почука на вратата.

31 По дяволите! (канадски френски) – б. пр.

32 По дяволите (фр.). – б. пр.

33 Горкичкият Габри (фр.). – б. пр.

34 Нали? (фр.) – б. пр.

35 Професионален отбор по хокей на лед от Монреал, Канада. – б. р.

36 „Олд Стейдж“ ( Old Stage ) се превежда като „стара сцена“ (англ.). – б. р.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

Тишина.

Гамаш и Бовоар изчакаха. През открехнатия прозорец в края на коридора влизаха светлина и свеж въздух. Тънките бели завеси се поклащаха от лекото течение.

Изчакаха още. Бовоар го сърбяха ръцете пак да почука. По-силно този път, сякаш настоятелността и нетърпението можеха да материализират някого. Младият инспектор се боеше от срещата с жената, която общуваше с духове. Харесваше ли ги? Затова ли го правеше? Или защото никой жив човек не искаше да е с нея? Може би мъртвите бяха единствената компания, която можеше да намери – те навярно не бяха толкова придирчиви, колкото живите. Сигурно беше луда, Бовоар не се и съмняваше, че е така. Все пак духове няма. Не съществуват. Освен Светият дух, може би. Но ако... Не. Това не беше разумно. Жан Ги погледна спокойното лице на Гамаш – изглеждаше сякаш точно така би искал да прекара деня. Като стои в коридора и зяпа затворена врата.

– Мадам Шове? Аз съм Арман Гамаш от квебекската полиция. Искам да говоря с вас.

Бовоар се усмихна леко. Главният инспектор като че ли говореше на затворената врата.

– Видях тази усмивчица, Жан Ги. Пробвай ти, ако искаш.

Гамаш се отдръпна и Бовоар застана пред вратата. Задумка с длан:

– Полиция, отворете!

– Гениално хрумване, mon ami . Така най-добре ще предразположиш една жена, която е сама в стаята си. – Главният инспектор се обърна и тръгна обратно по коридора. Погледна за момент колегата си. – Оставих те да го направиш само защото знаех, че я няма.

– А аз го направих само защото знаех, че ще ви стане забавно.

– На онази кука има ключ – посочи Лемио, когато двамата се върнаха при него. – Дали да не влезем?

– Още не – каза Бовоар. – Без съдебна заповед и без да сме сигурни, че е убийство, няма как.

Все пак насоката на мислене на Лемио му хареса.

– Сега какво ще правим? – обърна се към Гамаш.

– Ще претърсим пансиона.

Докато Бовоар и Лемио търсеха в трапезарията, кухнята, тоалетните и мазето, главният инспектор отиде в дневната и се настани на голямо кожено кресло.

Затвори очи и избистри мислите си. Тревожеше се. Къде ли беше Жана Шове? Какво ли правеше? Какво изпитваше? Вина? Угризения? Задоволство?

Дали приемаше сеанса за грандиозен провал, или го смяташе за бляскав успех?

* * *

Лемио стоеше на вратата между трапезарията и дневната и наблюдаваше главния инспектор.

На моменти го разяждаха съмнения. Криза на вярата, каквато родителите му бяха преживели преди няколко десетилетия. Но сега полицията бе неговата църква – мястото, което го бе приютило и му беше дало цел в живота. Родителите му в крайна сметка бяха напуснали църквата си, но той никога нямаше да изостави своята. Никога нямаше да я напусне, никога нямаше да я предаде. Родителите му го бяха отгледали и възпитали и го обичаха. Но полицията му бе дала истински дом. Лемио обичаше родителите и сестрите си, но само другите полицаи знаеха какво е да служиш. Да излизаш от къщи горд и наперен, но все пак да кажеш на котката си, че я обичаш, в случай че не се върнеш повече.

Докато гледаше как главният инспектор седи със затворени очи, извита назад глава и оголено гърло, толкова доверчив, Лемио се почуди за момент. Наистина ли бе вярно това, което му бяха казали за Гамаш? До неотдавна младият полицай боготвореше шефа си. При първото си посещение в централата на полицията като новобранец бе видял известния детектив да крачи по коридора, следван от няколко по-млади полицаи. Този човек разплиташе най-сложните и шокиращи случаи. И въпреки това му се усмихна и кимна за поздрав. В полицейската академия изучаваха разследванията му. Видели бяха как Арман Гамаш разобличава корумпирания комисар Арно. И го приветстваха, когато спаси честта на полицията.