Луиз Пени - Жестокият месец

Висока и стройна, Софи имаше добра стойка, макар да бе леко прегърбена. Косата ѝ беше мръсноруса и стигаше до раменете. Всъщност беше доста привлекателна. И все пак у нея имаше нещо, което накара Жана леко да се отдръпне.

В този момент мосю Беливо дойде с боровинкови сладкиши от пекарната на Сара.

Къщата ухаеше на печено агнешко с чесън и розмарин, пресни картофи, кремсупа от праз и още нещо.

– За бога, консервиран грах?! – възкликна Клара, като погледна манджата, която бяха донесли Габри и Оливие.

– Хубаво, от консерва е, какъв е проблемът? – попита Оливие.

– Погледни го! Ужасен е.

– Ако бях на ваше място, бих го приел като лично оскърбление – каза Габри на мосю Беливо, който се приближи с чаша вино и филийка от франзела с парче размекнато бри отгоре. – Купихме консервата от неговия магазин.

– Мадам – заяви сериозно Беливо, – това е най-хубавият консервиран грах, който може да се намери. Доколкото знам, дори ги отглеждат така, направо в кутията. Само военните могат да изобретят абсурден хибрид като граха в шушулка. Нелепо. Отвратително!

Изказването на Мосю Беливо прозвуча толкова искрено, че ако не беше игривата искрица в очите на бакалина, Клара почти щеше да му повярва.

Скоро чиниите бяха препълнени с печено агнешко, ментов сос и зеленчуци. На масата имаше панерчета с топли питки, масло и сирена. Художничката стенеше под апетитния товар, както и гостите. Огромната подаръчна кошница на Мирна беше по средата, протегнала към тавана напъпили вейки. Ябълкови клонки, котенца, форзиция с едва показали се нежни жълти цветчета, яркорозови кичести лалета.

– Et voilà! – каза Мирна. Бръкна в кошницата и извади шоколадово яйце. – Достатъчно за всички ни.

– Възкресение – заяви Клара.

– Но преди това трябва да има смърт – отбеляза Софи, като се огледа с престорена невинност. – Не е ли така? – Момичето се настани между Мадлен и мосю Беливо. Зае стола точно когато бакалинът посягаше към него. После взе шоколадовото яйце и го постави пред себе си. – Раждане, смърт, прераждане – изрече тържествено, сякаш споделяше някаква мъдра мисъл чак от университета „Куинс“.

В Софи Смит имаше нещо обаятелно, помисли си Клара. Отдавна го бе забелязала. Връщаше се от университета ту руса, ту яркорижава, понякога пълничка, понякога стройна, с обеци или без. Човек никога не знаеше какво да очаква. Но едно беше постоянно, каза си художничката, като гледаше младата жена с яйцето пред нея. Софи винаги получаваше онова, което желаеше. Но какво ли искаше сега? Защото очевидно не беше само великденското яйце.

* * *

След около час Питър, Рут и Оливие наблюдаваха как приятелите и любимите им хора се отдалечават в нощта – виждаха се единствено поклащащите се светлини на фенерчетата, които носеха. Отначало вървяха скупчени, но после на Питър му се стори, че светлините започнаха да се разделят все повече с приближаването към тъмното имение на хълма, което сякаш ги очакваше. Всеки ходеше отделно от другите.

„Не бъди такъв пъзльо! – каза си художникът. – Това е просто една глупава къща. Какво толкова би могло да се случи?“

Но Питър Мороу усещаше, когато нещо не е наред.

* * *

Клара не се бе чувствала така от дете, когато умишлено се плашеше до безумие, като гледаше „Заклинателят“15 или се возеше на влакчето на ужасите, където пищеше, лигавеше се и дори веднъж се подмокри.

Беше едновременно вълнуващо, ужасяващо и смайващо. Когато се приближиха към имението, художничката имаше усещането, че къщата идва към тях, а не те към нея. Вече не си спомняше защо го правят.

Чу шумолене и гласове зад себе си. За щастие, си спомни, че там са Мадлен и Одил. Двете изоставаха от групата. Клара си спомни също, че във филмите на ужасите първи умират изостаналите от групата. Но ако я задминеха, тя щеше да остане последна. Затова се забърза. След малко пак забави крачка, раздвоена между желанието си да оцелее и любопитството да чуе какво си приказват двете. След онова, което бе подслушала, докато криеше великденски яйца, предполагаше, че Одил не харесва Мад. Тогава за какво можеха да си говорят?

– Не е честно – заяви поетесата.

Другата жена отвърна нещо, но Клара не чу добре, а ако забавеше още повече крачка, фенерчето на Мад щеше да освети онова, което по принцип светлина не огрява.

– Беше ми необходима много смелост, за да го направя – заговори по-високо Одил.

– За бога, не говори глупости! – изрече Мадлен ясно и малко грубо. Клара не познаваше тази нейна страна.