Луиз Пени - Жестокият месец

Одил го обожаваше тогава, обожаваше го и сега.

И все пак всяка седмица копнееше за този момент. В петък Жил си лягаше рано и тя отиваше в скромната им дневна в Сан Реми.

Първите ноти на първата песен прозвучаха в ушите ѝ, тя отпусна рамене и усети как се освобождава от напрежението. Музиката почти приспиваше бдителността ѝ. Избавяше я от необходимостта да следи всяка дума, всяко действие. Затвори очи и отпи голяма глътка червено вино като удавник, който си поема въздух. Бутилката вече бе полупразна и Одил се уплаши да не би да свърши, преди да се е случила магията. Трансформацията.

След няколко минути стоеше права. Със затворени очи излезе насред окичена с цветя сцена. В Осло. Там беше, нали? Няма значение.

Изтъкнатата публика – хора с вратовръзки, фракове и вечерни рокли – беше на крака. Ръкопляскаше. Не. Плачеше.

Одил спря по средата, за да благодари за овациите. Постави ръка на гърдите си и направи лек реверанс – жест на огромна скромност и достойнство.

Кралят, и той просълзен, я награди с копринен церемониален колан.

– За мен е огромно удоволствие, мадам Монман, да ви връча Нобеловата награда за поезия.

Тази вечер обаче силните аплодисменти не я трогнаха, не я обгърнаха и не я защитиха от подозрението, че околните са открили що за жалка дребна душица е тя. Не я предпазиха от неуспешните опити да се адаптира в свят, където всички освен нея знаят правилата.

Но Одил бе наясно с нещо, което никой друг не знаеше. Нейната малка тайна. Всички онези хора, присъствали на сеанса, се страхуваха от зли духове, но чудовището не бе от отвъдния свят, а от този.

Одил Монман знаеше кой е злодеят.

* * *

Когато Мадлен се прибра, Хейзъл изглеждаше разсеяна.

– Не можах да заспя – каза и наля по чаша чай. – Сигурно защото се вълнувам, че Софи се прибира.

Мадлен разбърка чая си и кимна. Хейзъл винаги бе малко неспокойна, когато Софи си идваше. Появата ѝ смущаваше спокойния им живот. И не защото беше голяма купонджийка или пък вдигаше много шум. Не, причината беше друга. В уютния им дом изведнъж се появяваше напрежение.

– Занесох храна на горката мадам Белоус.

– Как е тя? – попита Мад.

– По-добре, но още я боли.

– Знаеш, че би трябвало мъжът и децата ѝ да се грижат за нея.

– Да, но не го правят.

Понякога Хейзъл се изненадваше от суровостта, която виждаше у Мадлен. Сякаш не ѝ пукаше за хората.

– Ти си добър човек. Дано поне едно „благодаря“ да ти е казала.

– Бог ще ме възнагради – заяви Хейзъл и театрално вдигна ръка към челото си.

Двете се засмяха. Едно от многото неща, които Мад харесваше у Хейзъл, бе добротата ѝ. Както и факта, че не се взема много на сериозно.

– Ще правим още един сеанс – обяви Мадлен, топна бисквитка в чая си и лапна наквасената тестена маса. – В неделя вечерта.

– Да не би духовете да се оказаха твърде много, за да се справите с тях на един сеанс? На смени ли ги разделихте?

– Прекалено малко са. Медиумката обясни, че бистрото е твърде щастливо място.

– А дали не е казала „гейско“13?

– Възможно е – усмихна се Мад. Знаеше, че Хейзъл и Габри са добри приятели и от години работят заедно в женското дружество към англиканската църква. – Така или иначе, в бистрото няма духове. Затова ще отидем в имението „Хадли“.

Мад наблюдаваше приятелката си. Хейзъл се ококори и след малко попита:

– Сигурни ли сте, че е разумно?

* * *

– Влизал ли си тук? – извика Клара от ателието си.

Питър се вцепени, докато подаваше кучешка бисквита на Люси. Животното замаха още по-енергично с опашка, втренчено в лакомството, сякаш можеше да го премести със силата на желанието си. Ако ставаше така, вратата на хладилника щеше да е постоянно отворена.

Клара надникна от вратата на ателието. На лицето ѝ се четеше само любопитство, но Питър имаше чувството, че тя го обвинява. Опита се да измисли оправдание, но знаеше, че не може да я излъже. Поне за това.

– Влязох, докато беше на сеанса. Имаш ли нещо против?

– Дали имам против? Поласкана съм. Нещо ти трябваше ли?

Дали да каже, че му е трябвало малко кадмиево жълто? Четка номер четири? Линийка?

– Да. – Прегърна я през кръста с дълга ръка. – Трябваше да видя картината ти. Извинявай. Май беше по-добре да изчакам да се върнеш и да те попитам дали може. – Очакваше реакцията ѝ с трепет и свито сърце.

Клара го погледна и се усмихна:

– Наистина ли си искал да я видиш? Това е прекрасно!

Питър потрепери.

– Хайде, ела. – Клара го хвана за ръка и го заведе при онова нещо по средата на стаята. – Кажи ми какво мислиш.