Луиз Пени - Жестокият месец

Художничката взе своята чаша с уиски и погледна през прозореца към тъмния селски площад. Представи си патиците, застанали на брега на езерото, на мястото, където се е намирало невръстното им поколение; където бебетата им са стояли в черупките, уверени, че мама и татко ще ги пазят и топлят. Знаеше, че патиците остават верни на партньора си завинаги. Затова ловът на тези птици бе особено жесток. Често можеше да се чуе тъжно патешко крякане. Зов на осиротяла птица, която ще чака изгубения партньор до края на живота си.

Къде ли бяха сега родителите? Дали чакаха патенцата си да се върнат? Дали патиците вярваха в чудеса?

– Сигурно ви е накарала да се посерете от страх – засмя се Оливие, като си представи Рут на прозореца.

– За щастие, Клара овладя кризата. Повтаряше някаква древна благословия.

– Някой иска ли още за пиене? – попита Клара.

– Благослови, Господи – задекламира Габри и другите почнаха да му пригласят, – този свещен хляб и нас, твоите раби.

Питър избухна в смях и по брадичката му потече уиски:

– И насърчи ни да дадем на гладните – продължи вместо Габри, като се вгледа във веселите сини очи на съпругата си.

– Амин – изрекоха всички в един глас, включително Клара, която също се разсмя.

– Произнесла си молитвата за благославяне на храната – изненада се Питър.

– Вече си мислех, че никога повече няма да вечерям.

Всички прихнаха да се смеят. Дори мосю Беливо избухна в гръмогласен гърлен смях и започна да бърше очите си.

– Появата на Рут със сигурност бе достоен завършек на сеанса – призна Клара, след като се овладя.

– Така или иначе, не мисля, че щеше да е успешен – обади се Жана.

– Защо? – попита Питър, любопитен да чуе оправданието ѝ.

– Боя се, че това място е твърде щастливо – обясни Жана, като се обърна към Оливие. – Заподозрях го още като влязох.

– По дяволите! Трябва да се направи нещо по въпроса.

– Защо тогава се съгласихте да направите сеанс? – попита Питър, сигурен, че сега вече ще я разобличи.

– Идеята не беше моя. Надявах се да прекарам вечерта с порция хубава паста и стари броеве на списание „Селски живот“. Наоколо няма лоши духове. – Погледна Питър в очите и усмивката ѝ помръкна.

– Освен един – обади се мосю Беливо.

Питър отмести очи от Жана и погледна към бакалина. Очакваше той да е насочил кривия си показалец обвинително към него. Но мосю Беливо гледаше замислено през прозореца.

– Какво искате да кажете? – попита Жана. Проследи погледа му, но през дантелената завеса и старото матово стъкло видя само топлите светлини на селските къщи.

– Там, горе – кимна Беливо. – Над селото. Няма да го видите, ако не знаете какво търсите.

Клара не погледна натам. Знаеше какво има предвид бакалинът и мислено го помоли да спре дотук.

– Но е там – продължи мъжът. – Ако погледнете към онзи хълм над селото, ще видите място, по-мрачно от всяко друго.

– Какво място? – попита Жана.

– Зло.

Стаята утихна. Дори огънят като че ли спря да пращи.

Жана отиде до прозореца и се загледа навън, над покривите на уютното селце. След малко успя да го различи на светлините на Трите бора – едно по-тъмно петно, което се открояваше в нощта.

– Имението „Хадли“ – прошепна Мадлен.

Жана се обърна към събралите се хора, които вече не си почиваха безгрижно, а изглеждаха плахи и изнервени. Мирна взе чашата си и отпи глътка уиски.

– Защо казвате, че е зло? – попита Жана. – Това е сериозно обвинение. Както за човек, така и за място.

– Там се случват лоши неща – отговори простичко Беливо и се обърна към останалите за потвърждение.

– Прав е – обади се Габри и хвана ръката на Оливие. После се обърна към семейство Мороу: – Да разкажа ли повече?

Клара погледна Питър, а той сви рамене. В момента имението „Хадли“ бе изоставено. От месеци никой не живееше там. Но Питър знаеше, че къщата не е празна. Най-малкото той самият бе оставил частица от себе си в нея. Не ръка, крак или носа си, слава богу. Беше се лишил от неща, които бяха безплътни, но имаха огромна тежест. Оставил бе там надеждата и доверчивостта си. Оставил бе вярата си. Изгубил бе и малкото, което бе имал. Там.

Питър Мороу знаеше, че имението „Хадли“ е прокълнато. То крадеше неща. Животи. И приятели. Души и вяра. Откраднало бе най-добрия му приятел – Бен Хадли. Чудовищната постройка на хълма връщаше само скръб.

Жана Шове се върна грациозно до камината и придърпа стола си по-близо, така че най-сетне да се присъедини към кръга. Опря лакти на хилавите си колене и се наведе напред. За първи път тази вечер Клара видя в очите ѝ пламък.