Луиз Пени - Жестокият месец

– Какво ще рече това? – попита Одил.

– Означава, че му предстои труден път. Предупреден е да внимава.

– А какво означава неговият камък? – попита Жил и посочи мосю Беливо.

– Бог Инг ли? Означава плодовитост, мъжка потентност. – Жана се усмихна на кроткия, добродушен бакалин. – Мощно напомняне да уважаваме всичко естествено.

Жил се изсмя. Кратко, надменно, злобно.

– Хайде, Мадлен – обади се Мирна в опит да разсее напрежението.

– Добре. – Мад изтегли камък. – Сигурна съм, че ще означава егоистка и безсърдечна. „P“. – Погледна символа и се засмя. – Удивително, защото всъщност ми се пишка9.

– Означава радост – каза Жана. – Само че, знаете ли...?

Мадлен замълча. На Клара ѝ се стори, че бурната енергия, която винаги струеше от жената, сякаш помръкна. Мад се умърлуши, макар и само за миг.

– И моят е наобратно – отбеляза.

* * *

Хейзъл кърпеше стари чорапи, но мислите ѝ бяха другаде. Погледна часовника. Десет и половина. „Все още рано“ – каза си.

Питаше се какво ли става в бистрото. Мадлен бе предложила да отидат заедно, но Хейзъл отказа.

– Не ми казвай, че те е страх – подразни я Мадлен.

– Разбира се, че не. Просто мисля, че е глупава загуба на време.

– Да не би да те е страх от духове? Би ли се нанесла в къща, която се намира до гробищата?

Хейзъл се замисли за момент, преди да отговори:

– Сигурно не, но само защото после трудно ще я продам.

– Винаги практична – засмя се Мадлен.

– Вярваш ли, че тази жена може да говори с мъртвите?

– Не знам. Не съм се замисляла. Просто ми се струва забавно.

– Много хора вярват в духове, в прокълнати къщи. Онзи ден четох за една такава. Във Филаделфия. Там често се появявал духът на монах и хората виждали човешки сенки по стълбището. Имаше и още нещо, ама какво беше? Побиха ме тръпки, като четях. А, да. До едно голямо кресло температурата рязко падала и всеки, който седнел в него, умирал, но преди това виждал призрака на старица.

– Нали каза, че не вярваш в духове.

– Аз не, но много хора вярват.

– Много религии говорят за души – подхвърли Мадлен.

– Да, но сега не говорим за това, нали? Мисля, че има разлика. Духовете са лоши, злонамерени. В тях има отмъстителност и гняв. Не съм сигурна, че е добра идея да се правят шеги с това. Пък и сградата, в която е бистрото, е на няколко века. Бог знае колко хора са умрели там. Не. Ще си остана вкъщи, ще гледам телевизия, ще занеса храна на горката мадам Белоус, съседката. И няма да предизвиквам призраците.

Сега Хейзъл седеше в дневната на бледата светлина от единствената запалена лампа. Спомни си, че след този разговор я бяха побили тръпки, сякаш до нея бе застанал дух със смразяващо ледено присъствие. Стана и светна всички лампи. Но стаята остана мрачна. Без Мадлен като че ли линееше.

Заради промяната в осветлението обаче Хейзъл не виждаше през прозореца навън. Взираше се в собственото си отражение. Поне се надяваше да е нейното. Виждаше жена на средна възраст, седнала на диван, с практична карирана пола и маслиненозелен пуловер и жилетка. На врата ѝ имаше скромен гердан. Можеше да е майка ѝ. А може и наистина да беше тя.

* * *

Питър Мороу стоеше на вратата и се взираше в ателието на Клара в мрака. Измил беше чиниите и бе почел книга пред камината в хола, а когато му стана скучно, реши да поработи около час върху последната си картина. Мина през кухнята и отиде в другия край на малката къща с доброто намерение да влезе в студиото си.

Защо тогава стоеше тук и надничаше в ателието на жена си?

Вътре беше тъмно и много тихо. Чуваше биенето на собственото си сърце. Дланите му бяха студени и осъзна, че е задържал неволно дъха си.

А правеше нещо толкова банално и ежедневно.

Светна лампата. И влезе.

* * *

Седяха в кръг на дървени столове. Жана ги преброи и очевидно се разтревожи.

– Осем е лошо число. Не трябва да го правим.

– Какво му е лошото? – попита Мадлен. Сърцето ѝ вече туптеше от вълнение.

– Следва веднага след седем – отвърна Жана, сякаш това обясняваше всичко. – Осем символизира безкрайността. – Описа символа с пръст във въздуха. – Енергията се върти до безкрай. Няма откъде да се освободи. Обхваща я гняв и чувство за безсилие и става много силна. – Въздъхна. – Това изобщо не ми харесва.

Лампите бяха изгасени и единствената светлина идеше от трептящите пламъци в камината. Някои от гостите бяха в сянка, с гръб към огъня; другите приличаха на тревожни безтелесни лица.

– Искам всички да прочистите ума си – продължи Жана с дълбок, кънтящ глас.