Луиз Пени - Жестокият месец

– Сигурен съм, че е отгатнала.

– След като е видяла да се събират хора, може би. Габри, как можа да ѝ причиниш това? Как можа да го причиниш на нас ?

– Нищо няма да ѝ стане. Погледни я, вече започва да се отпуска.

Мирна бе занесла на гостенката чаша бяло вино и Жана Шове го гълташе, сякаш е чудотворна вода. Пълната негърка погледна Клара и вдигна вежди. Щеше да се наложи тя да води сеанса, ако екстрасенската продължи в същия дух.

– Сеанс ли? – попита Жана, когато Мирна я попита каква е програмата. – Кой ще прави сеанс?

Всички погледнаха към Габри, който много внимателно остави подноса на една маса и отиде до Жана. Невзрачната женица приличаше на парцал на закачалка до едрия жизнерадостен мъж. Клара прецени, че гостенката е около четирийсетте. Косата ѝ бе сивкавокестенява, а дрехите – купени на намаление от универсален магазин. Клара, която като художничка бе живяла в бедност през по-голямата част от живота си, нямаше как да не забележи тези неща. Запита се защо Жана е дошла в Трите бора и си дава парите за пансиона на Габри, който макар да не бе разоряващо скъп, не беше и много евтин.

Гостенката вече не изглеждаше уплашена, само объркана. На Клара ѝ се прииска да отиде да прегърне крехката женица и да я предпази от онова, което ще последва. Прииска ѝ се да ѝ даде хубава топла вечеря, топла баня и малко нежност – може би тогава щеше да живне.

Огледа се. Питър категорично бе отказал да дойде и нарече събитието „пълна помия“. Но подържа ръката ѝ малко по-дълго от обичайното, преди да я изпрати, и ѝ каза да се пази. Докато вървеше под звездите към светещото бистро, Клара се усмихна. Питър бе възпитан като ревностен англиканец. Такива неща го отвращаваха. И освен това го плашеха.

На вечерята бяха обсъдили темата и Питър очаквано заяви, че сеансът е побъркана работа.

– Побъркана ли ме наричаш? – попита Клара. Знаеше, че ще го смути, но в същото време ѝ беше забавно.

Съпругът ѝ вдигна глава, увенчана с буйни прошарени къдрици, и я погледна сърдито. Висок и строен, с орлов нос и умни очи, Питър приличаше повече на управител на банка, отколкото на художник. И все пак беше такъв. Но художник, който като че ли не се ръководеше от сърцето. Живееше в разумен свят, в който всичко необяснимо беше „побъркано“, „глупаво“ или „безумие“. Емоциите бяха безумие. Освен любовта му към Клара, която бе абсолютна и всеобхватна.

– Не, наричам „побъркана“ онази екстрасенска. Шарлатанка. Да говори с мъртвите, да предсказва бъдещето... глупости! Това е най-класическата документирана измама.

– Къде е документирана? В Библията?

– Не започвай да се заяждаш, Клара – предупреди Питър.

– Сериозна съм. Къде се говори за превръщане? На вода във вино. На хляб в риба. Къде се говори за магии като ходене по вода? За прокарване на път през морето. За проглеждане на слепите и прохождане на сакатите?

– Това не са магии, а чудеса!

– Аха – кимна Клара, усмихна се и продължи да се храни.

И така вместо да е с кавалер, тя бе в компанията на Мирна. Мадлен и мосю Беливо също бяха там и сякаш се колебаеха дали да се хванат за ръце. Бакалинът плахо докосваше с ръка нейната, а Мад явно нямаше намерение да се дръпне. Клара отново си помисли колко красива е Мадлен. Беше от онези жени, които другите представителки на нежния пол искат за най-добри приятелки, а мъжете – за съпруги.

Клара се усмихна на мосю Беливо и той се изчерви. Дали защото ги бе уловила в интимен момент и бе видяла чувства, които е по-добре да останат скрити? Замисли се, но реши, че изчервяването е повече свързано с нея, отколкото с него. След като бе подслушала Жил и Одил днес следобед, вече гледаше с други очи на бакалина. Допреди няколко часа той беше просто едно добронамерено и невинно присъствие в живота им, а сега бе мистерия. На Клара трансформацията не ѝ хареса. Не ѝ допадна също, че самата тя се поддава на слухове.

Жил Сандон бе застанал пред камината и енергично търкаше дънките си отзад, за да се сгрее. Беше толкова едър, че закриваше почти цялото огнище. Одил Монман му подаде чаша вино и той я взе разсеяно, като гледаше втренчено мосю Беливо. Бакалинът, изглежда, не подозираше за това внимание.

Клара винаги бе харесвала Одил. Бяха почти връстнички и се занимаваха с изкуство: Клара – с рисуване, Одил – с поезия. Твърдеше, че работи върху епична поема, ода за англичаните в Квебек, което изглеждаше подозрително, защото самата тя бе франкофонка.

Художничката никога нямаше да забрави един рецитал в Дома на Канадския кралски легион в Сан Реми. Бяха поканени всякакви местни автори, включително Рут и Одил. Рут първа прочете свои стихове от завладяващата си творба „До общността“: