Луиз Пени - Жестокият месец

Завиждам за негаснещия блясък,

подхранван от Книгата свещена.

Завиждам ви, о, да, завиждам,

че заедно на себе си сте верни.

И знам, че може би не виждате,

че трябва аз сама да бъда себе си.

След нея дойде ред на Одил. Поетесата скочи от стола си и без встъпление издекламира:

Пролет идва отведнъж,

с лек ветрец, уханен пъж,

с птича песен на бекас

ще прогони студ и мраз

и тогава стар и млад

ще изпита благодат.

– Прекрасно стихотворение – излъга Клара, след като всички се събраха в бара, за да утолят жаждата си за алкохол. – Само от любопитство... никога не съм чувала думата „пъж“.

– Аз си я измислих – безгрижно заяви Одил. – Трябваше ми нещо, което се римува с „отведнъж“.

– Може би „дъжд“ – предложи Рут и Клара я предупреди с поглед да внимава.

Одил се позамисли, но отсече:

– Не е достатъчно въздействаща.

– За разлика от безсмислицата „пъж“ – каза Рут на Клара, след което се обърна отново към Одил: – Е, определено се почувствах обогатена, дори наторена. Единственият творец, с когото се сещам да те сравня, е великата Сара Бинкс8.

Въпреки че не бе чувала за Сара Бинкс, Одил съзнаваше, че знанията ѝ са осакатени от образователна система, която признава само франкофонските гении. Предположи, че Сара Бинкс трябва да е много велика англоезична поетеса. Този комплимент от Рут Зардо стимулира творческия устрем на Одил Монман и в спокойни моменти в магазина си „Мезон биоложик“ в Сан Реми тя изваждаше изтърканата си ученическа тетрадка и пишеше стихотворение след стихотворение, без да чака особено вдъхновение.

Клара, която също познаваше творческото безсилие, ѝ съчувстваше и я подкрепяше. Питър, разбира се, смяташе Одил за откачена. Но тя знаеше, че не е прав; че много често онова, което отличава великите хора на изкуството, не е талантът, а упоритостта. Одил бе много упорита.

* * *

Сега осем души се бяха събрали в уютния заден салон на бистрото, за да призоват духовете на мъртвите на Разпети петък. Единственият въпрос беше кой ще го направи.

– Няма да съм аз – заяви Жана. – Мислех, че някой от вас е екстрасенс.

– Габри? – обърна се Жил Сандон към домакина.

– Ама нали казахте, че отгатвате бъдещето! – с умолителен глас каза Габри на Жана.

– Така е. Карти таро, руни, такива неща. Но не контактувам с мъртвите. Поне не често.

„Странно – замисли се Клара – как, ако си достатъчно търпелив, можеш да чуеш какви ли не смахнати неща от всекиго.“

– Не често? – попита я.

– Е, понякога го правя – призна Жана, като направи стъпки назад, сякаш Клара се канеше да я нападне.

Художничката се усмихна и се опита да си придаде не толкова настъпателен вид, макар че на тази жена навярно дори шоколадово зайче щеше да ѝ се стори прекалено настъпателно.

– Бихте ли го направили тази вечер? Моля ви? – изхленчи Габри, който вече виждаше как партито се проваля пред очите му.

Дребната, невзрачна, безлична Жана стоеше по средата на кръга от гости. И тогава Клара видя нещо да преминава по лицето на тази незабележителна женица. Усмивка? Не. Злобна усмивка.

7 Добър ден, госпожо Шове. Извинете (фр.). – б. пр.

8 „Сара Бинкс“ (1947) е роман на професор Пол Хибърт. Написан като хумористична автобиография на измислена поетеса, отдала живота си на поезията, той се е превърнал в канадска класика. – б. р.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Хейзъл Смит се суетеше из уютната си тясна къщичка. Имаше милион неща да свърши, преди дъщеря ѝ да си дойде от университета „Куинс“. Леглата бяха вече застлани с чисти, изгладени чаршафи. Бобът на фурна се печеше бавно, хлябът втасваше, хладилникът бе зареден с любимите неща на Софи. Хейзъл се отпусна на неудобния диван в хола с пълнеж от конски косми. Чувстваше се смазана от тежестта на всичките си четирийсет и две години. Старият диван беше като покрит с микроскопични иглички и боцкаше всяка част от тялото ѝ, която влизаше в допир с него, сякаш се опитваше да я прогони. Въпреки това Хейзъл го обичаше, може би защото никой друг не го харесваше. За нея тапицерията на тази мебел бе пълна колкото с конски косми, толкова със спомени, също боцкащи понякога.

– Още ли го държиш, Хейз? – изсмя се Мадлен, когато за първи път влезе в малката стая преди няколко години.

Веднага отиде при стария диван и се покатери отгоре. Провеси се през облегалката, сякаш бе забравила как се седи, и обърна стегнатия си задник към смаяната Хейзъл.