Луиз Пени - Жестокият месец

– Досетил си се за всичко, нали? Видях го по изражението ти днес в асансьора.

Гамаш кимна.

– Как разбра? – попита Бребьоф.

Главният инспектор се огледа и видя Лемио до вратата.

– Той ще остане, Арман.

Гамаш се вгледа в лицето на младия полицай в търсене на съпричастност. Но срещна само хладен, суров поглед.

– Все още не е късно – каза му.

– Късно е – отговори Лемио. – И за двамата.

– Нямах предвид теб.

– Как разбра? – повтори въпроса си Бребьоф и се изправи.

– Тайните – отвърна Гамаш. Сам се изненада колко спокойно звучеше. Сякаш водеше поредния разговор с Мишел. Непринуден, разумен, приятелски. – Собствените ни тайни ни съсипват. Ти ми го каза в асансьора.

– Е, и какво?

– Каза, че това е една от мислите, които винаги казвам на новобранците, които обучавам. Обаче не е вярно. Казвал съм я само веднъж, и то тук, в имението „Хадли“. На полицай Лемио.

Бребьоф се замисли за момент.

– Така си разбрал, че той работи за мен?

– Знаех, че работи за някого. Знаех, че е шпионин.

– Как си разбрал? – попита Бребьоф. Въпреки ситуацията любопитството му бе възбудено.

– Така действаше Арно. Прост и ефикасен метод. Внедряваше свой доверен човек някъде и го караше да спъва работата. Агент провокатор. Досетих се, че ако хората на Арно искат да ме провалят, ще се опитат да го направят отвътре. Да внедрят някого в собствения ми екип. Но Арно използваше биячи. А ти си много по-умен. Избрал си човек, който лесно печели симпатии.

Гамаш се обърна към Лемио:

– Ти умееш да се харесваш. Сближи се с всички от екипа. Умен си и трогателно се разкайваш за грешките си. Вписваш се в средата. Много по-коварен си от биячите. Убиваш с целувка.

Полицай Робер Лемио не отместваше хладните си очи от Гамаш. Главният инспектор също не мигваше.

– Внимавай, младежо – предупреди го. – Играеш си с неща, които не разбираш.

– Така ли си мислите? – Младият полицай направи крачка напред. – Мислите, че младокът Лемио е наивен, необигран, леко глупавичък? Мислите, че съм се подлъгал от нереалистичните обещания на комисаря? Мислите, че ме е съблазнил?

Докато говореше, се приближи към Гамаш. Уверено, бавно. Гласът му бе мек, мелодичен, ласкателен. Чаровен. Но чарът на младостта намаляваше с всяка крачка и създанието, което вървеше към Арман Гамаш, все повече се състаряваше и се превръщаше в нещо разлагащо се, докато спря на сантиметри от лицето на главния инспектор. Гамаш имаше чувството, че още малко и ще го лизне с вонящ, лигав език. Идеше му да се отдръпне назад и да повърне. Едва се сдържа.

– Мислите си, че един ден ще съжалявам за това, което правя, нали? – Вонящият дъх на Лемио лъхна бузата му. – Прозрачен сте, главен инспекторе. Имате нужда да спасявате хората, както навремето вие сте били спасен. Получили сте втори шанс. Комисарят ми разказа за родителите ви. Такава случка би оставила белези в душата на всяко дете, но вие някак сте оцелели, дори сте преуспели. Обаче сте дали обет да помагате на другите. Че никой няма да умре по време на ваше дежурство.

Гамаш почувства, че сърцето му се разтуптява от гняв.

– Нещата, които момчетата споделят помежду си. Представям си сцената, Гамаш. Едно стабилно, яко, честно момче разказва на най-добрия си приятел за тържествената си клетва да помага на хората. И Бребьоф е дал клетва да ви помага, нали? Като Ланселот и Артур. А накрая единият предава другия. На какво ви беше научил първият ви началник в полицията? Матей, 10:36. Мислехте, че не ви слушам, когато говорите, нали?

– О, винаги съм знаел, че слушаш внимателно. – Гамаш се обърна към Бребьоф. Усещаше, че е на път да изгуби самообладанието си, а ако това станеше, всичко щеше да пропадне. – Разбирам защо атакуваш мен, Мишел, но защо семейството ми? Защо Даниел? Защо Ани, твоята кръщелница?

– Бях сигурен, че след статиите за тях ще се досетиш, че съм бил аз. Кой друг знае толкова много за семейството ти? Но ти все още беше сляп. И толкова лоялен. – Бребьоф поклати глава. – Нито за миг не се усъмни в мен, нали? Все си мислеше, че атаките идват от Франкьор.

Гамаш направи крачка към Бребьоф, но Лемио му прегради пътя. Главният инспектор едва сега забеляза колко е едър младият полицай. Спря, но без да отмества очи от приятеля си.

– Усетих, че нещо се е променило между нас. Ти беше дистанциран, любезен, но нищо повече. Все дреболии, нямаше нещо конкретно, което да посоча. Нищо съществено, но едно след друго малките неща се натрупваха. Забравен рожден ден, отказ на покана за гостуване, язвителна забележка. Но не можех да повярвам. Не исках да повярвам.