Луиз Пени - Жестокият месец

– Намразихте ли я? – попита Клара.

– Вие сигурно винаги сте били популярна – тросна се Жана. – Красива, талантлива, интересна.

Клара чу думите, но не се разпозна в тях. Жана продължи:

– Аз не разполагах с нито едно от тези качества. Исках само да имам приятелка. Поне една. Знаете ли колко е ужасно да си винаги аутсайдер, през цялото време? Най-сетне се добрах до екипа. Бях сред готините момичета. И знаете ли как го постихнах?

Жана толкова понижи глас, че почти съскаше.

– Предадох всичко, което бях. Представях се за глупава, повърхностна. Маскирах се всеки ден. Заключвах в себе си всичко, което обичах, и обръщах гръб на хора, които можеха да ми бъдат приятели. И всичко това в преследване на единственото, съвършеното момиче.

– Мадлен – изрече Гамаш.

– А тя беше съвършена. Най-лошият момент в живота ми беше, когато осъзнах, че съм предала всичко, което обичам, напразно.

– Затова сменихте името си на Шове и отново се предрешихте.

– Не, най-сетне приех себе си. Приемането на името Шове беше празник, заявление. За първи път не се криех от това, което съм.

– Тя е вещица – прошепна Габри на Мирна.

– Знаем, mon beau . Аз също.

– Знаех коя съм, но не можех да си намеря мястото. Навсякъде се чувствах чужда. Докато не дойдох тук. Още щом се спуснах по този път в Трите бора, разбрах, че съм открила дома си.

– Но открихте също и Мадлен – напомни Гамаш.

Жана кимна:

– На сеанса в петък вечерта. И разбрах, че тя пак ще открадне светлината ми. Не защото беше алчна, а защото аз щях да ѝ я дам. Чувствах го. Бях намерила себе си, бях намерила дом и единственото, което ми липсваше, беше приятел. Щом видях Мад, осъзнах, че пак ще го направя. Щях да се опитам да стана нейна приятелка и пак щях да бъда отхвърлена.

– Но защо трябваше да я убивате? – попита Клара.

– Не съм я убила аз.

От кръга се чу скептичен шепот.

– Това е истината – каза Гамаш. – Не е убила тя Мадлен.

– Тогава кой? – попита Габри.

Жана се изправи и се втренчи в черния вход на стаята.

– Господин главен инспектор?

Гласът, който се чу от вратата, беше млад и плах, но това по някаква причина го правеше още по-плашещ. Като да откриеш, че дяволът е стар семеен приятел.

Гамаш също стана и се обърна към вратата. Видя само мрак, но след малко се появи и силует. Времето бе свършило. Инспекторът се обърна към кръга от хора. Всички го гледаха. Лицата им, кръгли и светли като прожектори, сякаш чакаха уверение.

– Ще се върна след няколко минути.

– Не можете да ни изоставите сега! – възкликна Клара.

– Съжалявам. Налага се, но нищо лошо няма да ви се случи.

Гамаш се обърна, излезе от блещукащата светлина на свещта и изчезна в мрака.

74 Аз ли? (фр.) – б. пр.

75 Игра на думи: ley lines – лей линии; to lay – правя секс (англ.). – б. пр.

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРА

Лемио го заведе до самия край на коридора, в тъмна стая, където някой седеше с кръстосани крака и запалено фенерче в скута.

– Здравей, Арман.

Гласът беше познат. Силуетът дори на мижавата светлина събуждаше стари спомени. За човек, с когото бяха толкова близки през годините. Заедно се бяха промъквали незаконно в барове като малолетни, заедно си бяха уреждали срещи с момичета, заедно бяха зубрили за изпити, бяха излизали на дълги разходки, за да обсъждат младежките си вълнения. Заедно се опитваха да спасят света. Бяха пропушили заедно. Бяха отказали цигарите заедно. Кумуваха си. Подкрепяха се и се избраха един друг за кръстници на скъпоценните си и обичани деца.

Изведнъж Арман Гамаш се пренесе назад във времето. Беше у дома, лежеше по гръб на грубия диван и гледаше през прозореца към улицата. Чакаше мама и татко. През два дни си идваха вкъщи. Но тази вечер дойде непозната кола. Слязоха двама мъже. Почукаха на вратата. Баба му стисна ръката му. Арман подуши миризмата на нафталин от пуловера ѝ, когато тя закри главата му, за да го предпази от жестоката новина. Но думите проникнаха в съзнанието му, запечатаха се и щяха да останат там до края на живота му.

Беше станала ужасна катастрофа.

Дори тогава малкият му приятел Мишел Бребьоф бе там, за да го подкрепи. И за Арман бе някак утешително да знае, че не може да се случи почти нищо, което да го покруси повече от това.

До днес.

Сега Гамаш стоеше срещу човека, когото обичаше повече от всички на света. Варварите настъпваха, препускаха надолу по склона с вдигнати мечове, конете цвилеха яростно. Всичко щеше да бъде опустошено.

– Bonsoir, Michel. 76