Луиз Пени - Жестокият месец

– Искате да сте специална – каза Мирна не без състрадание. – Всички искаме. Просто по-открито си го признаваме.

– Е – изрече Габри с нехарактерно хрисим тон, – може да се каже, че я изнудих да ми каже. Винаги разпитвам гостите с какво се занимават. Какво обичат да правят. Интересно е.

– И после ги впрягаш на работа – измърмори Сандон, който все още не бе преглътнал загубата на двеста долара от шампиона по покер, който бе отседнал веднъж в пансиона.

– Животът на село е скучен – обясни Габри на Гамаш и гордо добави: – Аз донасям култура в Трите бора.

Никой не напомни за пищящата оперна певица.

– Когато се настани в пансиона, Жана ми гледа на ръка – продължи Габри. – В миналия си живот съм бил пазител на светлината в Акропола, но не казвайте на никого.

– Обещавам – увери го Клара.

– Но преди това обиколих из селото – каза Жана. – Почувствах енергията на мястото. Странното е, че който и да е написал това – посочи брошурата в ръката на Гамаш, – почти е познал. Тук има лей линии, но минават успоредно през Трите бора. Необичайно е да са разположени толкова близко. Но не се пресичат. Всъщност не е много хубаво да се пресекат. Така се натрупва твърде много енергия. Хубаво е за свещените места. Но сигурно сте забелязали, че никой не живее в Стоунхендж.

– Поне що се отнася до обитателите на видимия свят – за всеобща изненада се съгласи Гамаш. – Този, който е изпратил брошурата, е знаел, че Габри ще разбере, че гостенката е медиум, и със сигурност ще я впрегне на работа. Сеансът е бил в кърпа вързан. Снощи у Питър и Клара вие ми донесохте една книга, Мирна. „Енциклопедия на магичните места“. Прегледах я и знаете ли какво открих?

Всички мълчаха. Гамаш се обърна към Жана:

– Мисля, че вие знаете. Видимо се притеснихте, когато извадих книгата, особено след като видяхте, че е последното издание. Оливие попита дали са открили нови магични места. Шегуваше се, разбира се, но се оказва, че е познал. През последните двайсет години наистина са открили едно ново магично място. Във Франция. Група пещери, кръстени на местността, в която са намерени. Пещерите Шове.

Отново се чу изскърцване и Гамаш разбра, че няма много време. Нещо зловещо се приближаваше.

– Жана Шове. Медиум и самопровъзгласила се уиканка с имената на жена, изгорена през Средновековието като вещица, и магична пещера. Нямаше начин това да е истинското ви име. Но снощи се случи нещо. С инспектор Бовоар не можахме да спим заради жабите. Слязохме в дневната и прегледахме годишниците от гимназията на Хейзъл и Мадлен. Жана също се появи. На сутринта годишниците ги нямаше. Само един човек може да ги е взел. Защо, Жана?

Тя седеше втренчена в мрака. След малко каза:

– Нещо идва.

– Pardon?

Погледна го и очите ѝ най-сетне се осветиха от свещите. Блестяха. С неестествена, обезпокоителна светлина.

– И вие го усещате, знам. Тъкмо за него ви предупредих онази сутрин в църквата. То е тук.

– Защо взехте годишниците, Жана?

Гамаш трябваше да остане съсредоточен и да не мисли за другото нещо. Но знаеше, че не остава много време. Необходимо бе да приключи с това сега.

Жана се втренчи във вратата и запази мълчание.

– Отбих се през гимназията на идване тази вечер и взех две неща. Друг годишник и списък на възпитаниците на училището. Бих искал да прочета нещо от годишника на Хейзъл и Мадлен. – Гамаш извади книгата и я постави в скута си. Отвори я на страница, означена с листче, и прочете: – Джоан Къмингс. Мажоретка. Жана д’Арк планира да подпали целия свят.

Бавно затвори книгата.

– Ти си Джоан Къмингс? – възкликна Хейзъл, като се изправи. – От училище?

– Не ме позна, нали? Мад също.

– Много си се променила – смутено измънка Хейзъл.

– Но Мад си беше същата.

Гамаш обърна годишника и показа на всички снимките на мажоретките. На бледата светлина видяха момиче, вдигнало загорелите си ръце към небето и с огромна усмивка на красивото си лице.

– Това е отпреди близо трийсет години. Но въпреки всичкия грим и усмивки пак са ви наричали Жана д’Арк и са говорели за подпалване.

Жана хвърли бърз поглед към вратата, после пак се обърна към Гамаш.

– Познавах Мадлен от отбора на мажоретките. Бяхте прав за слънцето. Тя беше точно като него. Беше искрено добра, което само влошаваше нещата. След като години наред ме тормозеха и ми се присмиваха, че съм различна, единственото, което исках, бе да се впиша в компанията. Носех грим, правех си прически, научих се да говоря глупости и най-накрая се добрах до екипа на мажоретките. Исках да бъда приятелка на Мад, но тя не ми обръщаше внимание. Не се държеше жестоко, просто пренебрежително.