Рене Ахдие - Гневът и Зората

- Но отмъщението не е било такова, каквото си очаквал, нали? - попита тихо Шахризад.

- Не. Не беше. И никога няма да бъде. Отмъщението няма да замени това, което загубих.

Шахризад преглътна, като гледаше настрани.

- Салим трябва да е бил много ядосан от отказа ти да се ожениш за Ясмин.

- Аз не съм отказвал. Никога не се стигна дотам. Когато натискът да се оженя за Ясмин нарасна - да засиля връзките между двете владения и да стабилизирам слабата си позиция на млад халиф, - аз реших, че най-добрият начин да избегна обидата на директния отказ е да взема друга жена за съпруга. Ава беше от добро семейство в Рей, беше мила и умна. Щом се оженихме, се опитах да бъда внимателен, но ми беше твърде трудно. Все още имах да уча твърде много неща как да бъда владетел, а не знаех как да бъда съпруг. Също като мен, Ава не беше човек, който с готовност споделя мислите и чувствата си, а моментите, които прекарвахме заедно, често потъваха в мълчание. Тя започна да се държи дистанцирано... и да тъгува. Но въпреки това аз не отделих време да проуча какви са причините. След няколко месеца брак тя се отдръпна много, а разговорите ни бяха доста ограничени. В интерес на истината тази неловкост ме отблъсна още повече от нея. В редките случаи, когато се опитвах да говоря с нея, тя винаги се оказваше някъде другаде - потънала в свят, който аз така и не се постарах да разбера.

Докато говореше, лицето му ставаше все по-изпито и по-изтощено.

- Всичко се промени, когато Ава разбра, че е бременна. Цялото й същество се промени. Започна отново да се усмихва. Започна да гради планове за бъдещето. Помислих, че всичко е за добро и като глупак бях доволен за това.

Халид затвори очи и помълча, преди да продължи.

- Загубихме бебето няколко седмици по-късно. Ава беше неутешима. Стоеше в стаята си ден след ден и ядеше колкото да не умре от глад. Отивах при нея, а тя отказваше да говори с мен. Но никога не беше ядосана. Винаги беше просто много тъжна, очите й разкъсваха душата ми. Една нощ, когато бях отишъл да я видя, тя най-накрая се изправи в леглото и ме заговори. Попита ме дали я обичам. Кимнах, понеже не можех да се принудя да я излъжа в очите. После тя ме помоли да го кажа. Само веднъж, понеже никога не й го бях казвал. Очите й ме съсипваха - толкова черни кладенци, изпълнени с тъга. Затова я излъгах. Казах думите... а тя ми се усмихна.

Той потръпна и положи преплетените им ръце на челото си.

- Това беше последното нещо, което й казах. Една лъжа. Най-лошата лъжа - онази, обгърната с добри намерения. Лъжата, към която страхливците прибягват, за да оправдаят слабостта си. Онази нощ не спах добре. Нещо в разговора ни ме караше да се чувствам неспокоен. На следващата сутрин отидох до спалнята й. Почуках, но никой не отвори и затова бутнах вратата. Леглото й беше празно. Повиках я, но не получих отговор.

Халид замълча, а чертите му се свиха в бурята на спомена.

- Открих я на балкона с копринено въженце около гърлото. Беше студена и сама. Нямаше я вече. Не си спомням много от онази сутрин. Можех да мисля единствено как е умряла сама, без никой да може да й предложи утеха, без никой да й даде спокойствие. Без никой, който да се погрижи за нея. Никой. Дори съпругът й.

Очите на Шахризад горяха от непролети сълзи.

- След като я положихме в мястото й за вечен покой, получих покана от баща й да се срещнем в дома му. Извън себе си от чувство за вина и изпълнен с желание да изразя уважение към семейството й, аз отидох да го видя, въпреки че ми казваха тъкмо обратното. Съветниците ми не знаеха какво въобще би могъл баща й да иска да говори с мен насаме. Но аз не обърнах внимание на загрижеността им - въздъхна дълбоко Халид. - Макар и да бяха прави.

Той измъкна пръстите си от нейните и замълча.

- Халид...

- „Сто живота за единия, който отне. Един живот за една зора. Ако пропуснеш и едно утро, ще те лиша от мечтите ти. Ще те лиша от града ти.

И ще взема хилядократно тези животи от теб."

Шахризад го слушаше как цитира думите по памет, а очите му потъваха в смисъла им.

Тогава тя разбра и осъзнаването се стовари върху нея като светкавица върху канара на планински връх.

- Проклятие? - прошепна тя. - Бащата на Ава... той те е проклел?

- Той отдаде живота си за проклятието. Пред очите ми заби кама в сърцето си, като плати за магията със собствената си кръв. За да ме накаже за онова, което бях сторил на дъщеря му. Заради постоянното пренебрегване на най-голямото му съкровище. Искаше да е сигурен, че и други ще усетят тази болка. Че и други ще ме мразят, както той ме мразеше. Той ми нареди да съсипя живота на сто семейства в Рей. Да се женя за техните дъщери и да им предложа живот до изгрева, както стана и с Ава. Да им отнема обещанието за бъдеще. И да ги оставя без надежда. Без отговори. Само омразата да ги държи живи.