Рене Ахдие - Гневът и Зората

Кръгът светлина около главата на Халид започна да пулсира в жълто, да присветва по- ярко, преди да повехне и да потъмнее. Присвитите длани на стареца сякаш всмукаха сиянието.

Усещането около сърцето й изчезна.

Халид издиша внимателно. Раменете му се приведоха напред, а напрежението започна да се оттича от тялото му.

- Благодаря - прошепна той към стареца, а гласът му отново стържеше сухо.

Шахризад се взря в стария владетел на магията. Той отново я гледаше със странно

разбиране в погледа.

- Благодаря - каза объркана Шахризад.

Лицето на стареца се разкриви от гримаса, а немигащите му очи бяха изпълнени с неудобство.

- Сайиди...

- Съветът ти винаги е бил оценяван. Давам си сметка за загрижеността ти - прекъсна го Халид тихо.

Старецът помълча.

- Става все по-лошо. И ще продължи да се развива по същия начин.

- Отново, както разбирам.

- Прости ми дързостта, сайиди, но не разбираш. Предупредих те и преди, а сега се сбъдват и най-лошите ми страхове. Вече не можеш да поддържаш тази измама. Ако не започнеш да спиш...

- Моля те - прекъсна го Халид и се изправи.

Старецът отстъпи и се поклони с неестествена грациозност.

- Благодаря ти още веднъж - върна поклона Халид и вдигна ръце към лицето си в знак на уважение.

- Не благодари на мен, сайиди - рече старецът, докато се носеше сякаш безплътно към абаносовите врати. - Аз служа на надеждата за велик владетел. Постарай се да му дадеш шанса да докаже, че съм бил прав - завърши той, хвана бронзовата дръжка и изчезна в мрака, но не и преди да се спре и да изгледа Шахризад още веднъж, преди да ги остави сами.

Халид се отпусна на ръба на леглото. Очите му бяха кръвясали, а чертите му все още бяха обтегнати.

Шахризад приседна до него. Мълчеше и въздухът натежа от неизказаните им мисли.

- Преди... - започна той, като извърна глава към нея.

- Не можеш да спиш ли? - прекъсна го тя тихо.

- Не мога - кимна той, като си пое дъх през носа.

- Защо?

Халид се приведе напред, а черната му коса падна върху челото.

- Кажи ми - помоли го тя, като го хвана за ръката.

Той отклони поглед, изглеждаше толкова нещастен, че Шахризад направо остана без дъх.

Тя обви ръцете си около предмишницата му.

- Моля те, Халид.

Той кимна.

- Преди да започна, искам да знаеш колко съжалявам.

- За какво? - попита тя, а сърцето й заби по-силно.

- За всичко. Но най-вече за това, което ще ти кажа.

- Аз не...

- Това е бреме, Шази - прошепна той дрезгаво. -Тази тайна е товар, който не исках никога да стоварвам върху теб. Щом я узнаеш, няма връщане назад. Каквото и да стане, студената й истина ще е винаги с теб. Страхът, притеснението, вината... ще са твои.

Шахризад си пое дъх внимателно.

- Няма да кажа, че разбирам, защото не е така. Но ако това е твое бреме и те кара да страдаш, бих искала да го узная.

Халид се загледа в плочите черен оникс пред себе си.

- Името й е Ава.

- Ава?

- Първата ми съпруга. Ожених се за нея скоро след като навърших седемнадесет години. Бракът беше уреден. Нагласих нещата така, защото исках да избегна много по-лоша съдба, така смятах. Колко съм грешал.

Халид сплете пръсти с нейните.

- Аз никога не съм бил наследникът, който да управлява Хорасан. Брат ми Хасан беше отгледан да поеме трона. Когато той загина в битка, вече беше твърде късно и баща ми нямаше как да поправи годините, в които ме беше наказвал заради предполагаемите измени на майка ми. Между нас не съществуваше връзка, имаше само спомени за кръв и мечти за възмездие. Той умря, а аз бях толкова неподготвен за управлението, колкото може да бъде само едно момче, изпълнено с омраза. Както ти каза веднъж, аз бях предсказуем. Предсказуемо гневен. Предсказуемо измъчен.

Шахризад гледаше как уморените очи на Халид потъват в спомените.

- Но бях и решен да бъда всичко онова, което баща ми презираше в един владетел. Преди да умре, той искаше да се оженя за Ясмин - да обединя Хорасан и Партия. След смъртта му съветниците му продължиха да настояват за този династичен брак. Дори чичо Ареф смяташе, че това е мъдро, макар и нещастно решение. Бях твърд като адамант в отказа си - дотолкова, че освободих останалите съветници на баща ми и събрах свои.

- Толкова ли презираш Ясмин? - попита Шахризад, а лицето й се стегна.

Халид поклати глава.

- Ясмин има своите достойнства, но никога не съм се чувствал наистина привързан към нея. Нещо повече, не можех доброволно да обединя семейството си с това на Салим Али ел Шариф. Докато майка ми беше жива, той се отнасяше с нея като с богаташка курва, а след като тя умря, не пропускаше случай да злослови срещу нея. Спомням си, че дори като момче жадувах да бъда достатъчно силен да го накажа за нещата, които казваше - поклати глава той с крива, горчива усмивка.