Рене Ахдие - Гневът и Зората

Писмото свършваше дотук.

Шахризад поседя объркана.

После един разговор от миналото отекна около нея като песен от далечен спомен:

„И как ще разбереш, че си открил този загадъчен някой?"

„Предполагам, че тя ще е като въздуха. Като това да знаеш как да дишаш. "

Писмото се понесе към пода при разпилените си събратя. Всичко около Шахризад замлъкна и потъна в сенки. В горчивото знание и във великолепието на осъзнаването.

За миг тя се върна в онази ужасна зора и стягането на коприненото въженце около врата й. Тя се насили да си спомни всяка минута от нея - сребристата светлина, която пълзеше по сините от здрача стръкове на тревата и ги обагряше в зелено, замъгленото ранно утринно слънце, каещия се войник с яките ръце и старата жена с потрепващия плащ. Страха. Страданието. Бездната. Но сега, когато затвореше очи, умът й разкриваше още един свят на тъга - света на момчето халиф, седнало край абаносовата си маса и пишещо писмо до умиращо момиче, а слънцето се издига над рамото му. Как това момче застива във внезапно осъзнаване, а ръката му замръзва над пергамента. Как бяга по коридорите, а братовчед му го следва по петите. Как се втурва в сребърносивия двор, очертан от черно мастило и изгаряща агония...

Как се терзае дали не е закъсняло.

Шахризад преглътна мъчителния си писък и запрати кожения калъф и листовете по черния оникс.

Собственото й осъзнаване се надигна като зора зад гърба й. Като оловносив изгрев, забулен от вихър на буреносни облаци. Вече не беше достатъчно да получи отговори заради Шива. Наистина всичко се беше променило в мига, когато устните на Халид докоснаха нейните в уличката зад пазара. Вече не беше просто отмъщение. Тя беше искала да има причина за тази лудост, нуждаеше се от причина, така че да може да бъде с него. Да бъде до него, да го накара да се усмихва, докато тя се смее, да вплита думите в приказки под светлината на лампата и да споделя тайни в мрака. Да може да заспи в ръцете му и да се събуди във великолепното утре.

Но вече беше твърде късно.

Той беше Мехрдад от нейните кошмари. Тя беше отворила вратата. Беше видяла висящите от стените тела. Убити без никакво оправдание. Без никакво обяснение.

Щом нямаше такова, Шахризад вече знаеше какво трябва да направи.

Халид трябваше да отговаря за тези зли деяния. За безбройните убийства.

Дори и да беше нейният въздух.

Дори и ако тя го обичаше неизказано.

Стражите му бяха нащрек и прекалено близо до него.

Пламтящите им факли и тропотът на стъпките им само засилваха мъчителната болка в главата му и разпалваха огъня, който се бореше за господство над очите му.

Когато един от нервните охранители изтърва сабята си и тя издрънча толкова шумно, че можеше да разбуди и мъртвите, Халид трябваше да призове цялата си воля да не отсече ръката на младия мъж от рамото.

Вместо това се спря в притъмнелия коридор и притисна длани към челото си.

- Вървете си - изръмжа той на стражите.

- Сайиди...

- Махайте се! - викна той и думата се понесе по коридорите. Слепоочията му пулсираха.

Войниците се спогледаха един друг, но се поклониха и се отдалечиха.

Джалал остана до стената и го наблюдаваше навъсено.

- Това беше доста детинско - жегна го той, щом войниците се скриха зад ъгъла.

- И ти можеш да си вървиш - отвърна Халид и продължи да крачи към покоите си.

Джалал застана пред него.

- Изглеждаш ужасно - каза той притеснено, а челото му се беше сбръчкало от тревога.

Халид го изгледа спокойно и сдържано.

- Предполагам, че очакваш да ти доверя тревогите си, вдъхновен от честната ти оценка на едно доста очевидно състояние. Прости ми, но вечерта беше изтощителна, капитан Ал Хури.

- Наистина съм загрижен.

- Не бъди чак толкова - престори се на развеселен Халид.

- Ако отказваш да говориш за случилото се тази нощ, ще трябва да продължа да настоявам.

- И всеки път ще оставаш разочарован.

- Не. Няма - тръсна глава Джалал и скръсти ръце на гърдите си. - Ти си направо съсипан. Подскачаш и при най-лекия шум, а току-що едва не откъсна главата на нещастния хлапак, защото си изпусна оръжието.

- Хлапакът се препъваше и размахваше гола сабя. Според мен е чист късмет, че не падна върху нея и не се наниза на студената стомана на собствената си глупост.

- Сарказмът ти става все по-жесток с годините. И с арогантността. Вече дори не е

забавен.

Халид се намръщи срещу братовчед си. Кръвта пулсираше в шията му и тътнеше в слепоочията му. Всеки удар на сърцето замъгляваше погледа му.