Рене Ахдие - Гневът и Зората

- Какво да знам? - обърна се тя към него. - Да те познавам? Сякаш мога и да мечтая за нещо подобно. Но като истинска глупачка аз исках да се науча. Да разбера на какво се дължи болката ти, какво ти носи радост. Но съм в пълно неведение дори за най- обикновените неща. Не знам например кой е любимият ти цвят. Каква храна не харесваш. Кой аромат ти навява скъп спомен. Нищо не знам, защото се бориш с мен на всяка крачка.

Докато тя говореше, Халид я гледаше. Лицето му беше внимателно, Стойката някак замислена, но очите му разкриваха по-дълбока битка, която той вече не се опитваше да спотаи.

- Не знам какво искаш от мен, Шахризад. Знам само, че не мога да ти го дам. Не и сега.

- Не е нужно да е толкова трудно, Халид-джан. Моят любим цвят е виолетовото. Уханието на рози ме кара да се чувствам като у дома си, където и да съм. Не обичам риба, но бих я яла, за да накарам някой скъп за мен човек да се почувства щастлив, макар и да страдам зад усмивката си.

Изражението му остана каменно, но борбата в очите му се разгоря.

Шахризад въздъхна тежко, обърна се и тръгна към вратата.

- Лека нощ.

Халид я догони с няколко широки крачки и сложи ръка на абаносовата врата. Не я пускаше да си върви.

- Какво искаш да направя? - попита той ниско.

Тя не вдигна поглед, макар че сърцето й биеше чак в гърлото.

- Докажи, че един истински мъж не прави цяло представление за това какво е негово. То просто е.

- Така ли е? Моя ли си? - попита той тихо и сериозно.

- Казах ти. Не се опитвай да ме притежаваш -продължи да го убеждава тя.

- Не искам да те притежавам.

Шахризад го погледна в очите.

- Тогава никога повече не казвай, че искаш да ме пратиш някъде. Аз не съм предмет, за да правиш с мен каквото си поискаш.

Лицето на Халид омекна многозначително.

- Колко си права. Ти не си моя - каза той и дръпна ръката си от вратата. - Аз съм твой.

Шахризад стисна силно юмруци, като се мъчеше да си припомни времето, когато тя не

значеше нищо за него. Времето, когато той беше по-малко от нищо за нея, а всичко се свеждаше до отмъщение - кръв за кръв.

Уви, тя вече не виждаше същото момче пред себе си. Само светлина сред море от тъма и сигурно обещание за нещо повече. Но тя никога не видя нещата, които трябваше да види. Болката, гневът, предателството. Те винаги избледняваха и тя се презираше заради това.

Преди да успее да се спре, ръцете й посегнаха към него, сякаш единствената цел на съществуването им беше да го докосват. Пръстите й погалиха челюстта му с нежността на перце и се дръпнаха. Той затвори очи и въздъхна меко. Ръцете на Шахризад сякаш заживяха самостоятелно, танцуваха като отрова с лекарството, а вкусването на кожата му не им стигаше, изпитваха глад за още. Неутолим глад. Погалиха челото му, поспряха се на слепоочията, преди да се плъзнат в косата му, гладка като коприна и тъмна като нощта. Тя гледаше как очите на Халид се отварят и пръстите й превръщат влагата в тях в огън. Шахризад обхвана врата му с ръце и се спря.

- Защо не ме докоснеш? - прошепна тя.

Той помълча, преди да отговори.

- Защото, ако започна, няма да се спра.

- А кой те кара да спираш? - плъзна Шахризад пръсти по гърдите му.

- А ако не мога да ти дам отговорите, които искаш?

Тя отново не отвърна.

- Тогава, дай ми това - каза Шахризад, като се надигна на пръсти и долепи устните си до неговите. Той не отвърна, но тя прокара език по долната му устна и ръцете му се плъзнаха по кръста й с изгарящо докосване. Тя си помисли, че ще я отблъсне, но той я привлече към себе си. Халид я целуваше, сякаш всичко зависеше от това. Шахризад обви ръце около врата му, а той я притисна в абаносовата врата. Тя нямаше път за бягство, но и не искаше да бяга, гърбът й се изви, а дъхът им се сливаше, а сърцата им биеха като едно.

- Халид - прошепна тя, когато устните му докоснаха нежната кожа под брадичката й. Сърцето й препускаше, пулсът отекваше в ушите й толкова силно, че отначало тя не успя да различи шума от другата страна на вратата.

- Сайиди.

- Халид - повтори тя, като го стисна за китките.

Той изруга полугласно. Пое дъх и посегна към бронзовата дръжка.

- Да - рече ниско и сприхаво.

- Шахрбанът иска да говори с вас. Капитан Ал Хури може би е установил как нападателите са проникнали в двореца.

Халид кимна рязко и тръшна вратата. Прокара длани по лицето си и се обърна към Шахризад.

Тя се облягаше на абаноса, стиснала ръце зад гърба си.

- Върви - каза меко Шахризад.

Той се спря замислено.