Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Хирад Хладнокръвния

Рас

Ричмънд

Талан

Сирендор

Ларн

Незнайния воин

Илкар, елф маг от Джулаца

Стилиан, Господар на хълма

Дензър, старши маг

Селин, маг съгледвач

Найър, наставник на Дензър

Ларион, магистър изследовател

Сол, Закрилник

Ериан, маг изследовател

Алун, съпруг на Ериан

Троун, воин

Джандир, елф стрелец

Уил, крадец

Вулдарок, Господар на кулата

Херист, Върховен старейшина

Рай Дарик, генерал

Барас, Главен посредник

Блекторн, владее южна Балея

Гресе, владее югоизточна Балея

Тесая, вожд на западно племе

Травърс, капитан в гвардията

Ръката се долепи до устата й и заглуши писъка, когато тя се събуди. Алун не помръдна до нея в леглото. Лице, размито от нощния мрак, доближи очите й. Тя различи сурови черти и безмилостен поглед. Щом се вторачи в него, ръката му натисна още по-силно.

— Направиш ли магия, твоите момчета ще умрат. Ако не ни помагаш, също ще умрат. Нека съпругът ти остане жив, за да се знае, че можем да докопаме твари като вас навсякъде, дори насред града на някоя от Школите. Помисли за това, докато спиш, и укроти гнева си, когато се събудиш. Тепърва има за какво да си поприказваме с тебе.

Мислите се мятаха в ума й с ритъма на лудо туптящото сърце. Глупавото инатене да живее на спокойствие извън защитата, която осигуряваха стените на Школата, сега бе застрашило живота на всички, които обичаше. А този мъж говореше за нейните момчета, прекрасните й близнаци, в чиято съдба вярваше непреклонно и развиваше у тях голяма мощ. Толкова малки, толкова невинни… Тялото й премаля при мисълта на какво са способни хора като мъжа над нея. Не знаеха що е състрадание и милост. Те се бяха зарекли да изкоренят онова, което според тях беше зло. Не съзираха чистотата и вълшебството, сътворявани от нея, а слепотата им ги правеше твърде опасни.

В спомените й отекваха гласове, които я предупреждаваха. Магистрите й съчувстваха за стремежа да има нормално семейство, но подчертаха, че не може да си позволи безгрижие във времена, когато мнозина проявяват открита враждебност към Школата и всичко, което тя въплъщава. Тя всъщност извършваше експеримент, напомниха Магистрите, а не само следваше желанието си да има свой дом. Синовете й пък бяха деца на Школата, а тяхното развитие — жизненоважно проучване.

Но както винаги тя наложи волята си. В края на краищата момчетата бяха нейни синове, а Алун не искаше да живее на територията на Школата. Прокле се за глупавия инат и за прекомерната самоувереност, че може да опази близките си. В очите й напираха сълзи на безсилна ярост.

И другата ръка на мъжа се мярна пред очите й. Държеше парцал, който притисна към носа и устата й. Опиатът подейства бързо, макар че тя се бореше като животно, приклещено в капана и видяло тичащите хрътки. Напразна, отчаяна и кратка съпротива. Упояваше я с брофан… Последната й ясна мисъл беше какво главоболие я очаква, когато отново отвори очи.

Синя светлина проряза небето в късния следобед, озари разкъсаните сиви облаци и рязко открои очертанията на прохода Таранспайк. Отекна мощен грохот, съпроводен от човешки писъци.

Бойците от отряда на Гарваните невъзмутимо преценяваха положението от стените на замъка, пазещ прохода. Отвисоко виждаха добре и двора, и бойното поле.

Левият фланг на отбраната бе пробит. По овъглената трева бяха размятани горящи смазани тела, а враговете удвоиха напора си навсякъде по линията на сблъсъка. И напредваха.

— По дяволите! — промърмори Незнайния воин. — Проблем.

Вдигна свит юмрук над главата си, разпери пръсти и завъртя ръката си в широк кръг. Мъжете с флагове по кулите незабавно повториха заповедта. Петима конници и един маг изскочиха в галоп от странична порта.

— Ей там! Вижте — посочи Хирад. Петнайсетина мъже тичаха през пробива, без да се намесват в битката — те се стремяха да достигнат стените на замъка. — Ще участваме, а?

— Участваме — кимна Незнайния.

— Крайно време беше — усмихна се Хирад.

— Гарвани, след мен! — изрева Незнайния.

Измъкна със замах двуръчния си меч от ножницата, подпряна на зъбера, и се втурна към стъпалата. Нагръдната му броня улови последните лъчи на слънцето, а могъщото тяло се носеше напред с бързина и ловкост, които се оказваха гибелна изненада за мнозина. Бръснатата му глава бе приведена напред върху бичия врат, докато се спускаше вихрено по стълбата.