Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Лошо. Дори много лошо. Виж сам.

Магът вдигна показалец пред устните си и повика Сирендор с жест. Боецът доближи, без да изпуска от очи нито него, нито мърдащата малка издутина под наметалото му. Дензър му посочи да надникне през портата.

— О, велики богове над нас!

Щеше да се вмъкне вътре, но магът го хвана за рамото. Сирендор се извъртя на пети.

— Махни ръката си от мен. Веднага! Магът се подчини, но каза натъртено:

— Няма да го улесниш, ако просто нахълташ там.

— Но какво да сторим? — изсъска Сирендор.

— Не знам точно… — вдигна рамене магът. — Може би ще успея да измисля нещо. Не е зле да доведеш и приятелите си. Няма да намерят нищо интересно във външната зала, а тук не е изключено да ни бъдат от полза.

Сирендор направи две крачки и изви глава към Дензър.

— Без глупости, разбра ли? Ако и той умре заради тебе… Магът кимна.

— Чакам ви.

— Точно така.

Сирендор изхвърча от преддверието, без да знае, че ще потвърди всички опасения на Илкар.

Хирад би побягнал, но беше влязъл прекалено навътре, а и не вярваше, че краката ще го удържат, защото трепереха ужасно. Затова стоеше и зяпаше.

Главата на дракона бе опряна върху предните му лапи и първата свързана мисъл, изплувала в ума на Хирад, беше за големината й — от долната челюст до темето се равняваше на неговия ръст. И устата беше широка поне три стъпки, муцуната пък се проточваше пет стъпки. Очите бяха разположени близо едно до друго над муцуната, обрамчени в дебели рогови окръжности, а зениците представляваха тесни черни ивици сред стъписваща синева. Костен гребен започваше от главата на дракона и минаваше по гръбнака му. Хирад добре виждаше лъскавата грамада на тялото.

В този момент съществото внимателно разпери криле и веднага пролича защо странната кухина е толкова огромна. Крилете започваха от горната част на туловището над плешките и всяко се простираше четирийсетина стъпки в ленивия си размах. Драконът пазеше равновесие с тях, докато вдигаше глава от пода и се изправяше.

Въпреки грациозно извитата шия, за да гледа по-отблизо натрапника, чудовището се изви около шестдесет стъпки над пода. Опашката се извиваше наляво и дори в края беше по-дебела от човешко тяло. В цялата си дължина Драконът би заел поне сто и двадесет стъпки, но сега се опираше на могъщите си задни крака с по четири нокътя на тях, по-големи от човешка глава. Целият беше златист — светлината от огъня се преливаше по тялото му и хвърляше отблясъци по стените.

Хирад чуваше бавното и дълбоко дишане. Драконът отвори уста широко и показа дълги редове остри зъби. Прокапа слюнка, която се изпари щом допря пода.

Съществото вдигна предна лапа и изпъна напред един извит нокът. Варваринът неволно отскочи. Преглъщаше трудно и изведнъж се препоти целият. Тресеше се от главата до петите.

— Ама и аз съм един шибаняк… — изръмжа той. Открай време вярваше, че ще умре с меч в ръка, но в миговете преди да бъде изкормен от гигантския нокът, той не направи очевидно безсмисления опит да се защити. Покой изтласка мимолетната ярост, която пък бе сменила страха, и Хирад прибра меча в ножницата, вперил поглед в очите на великанската твар.

Но не последва удар. Драконът присви нокътя си и изпъна шия надолу. Главата му спря само на крачка от варварина и го обля с горещия си кисел дъх.

— Интересно — изрече драконът с глас, който отекна в съзнанието на Хирад.

Накрая краката на варварина не издържаха и той тупна тежко на пода. Устата му зейна, но не издаде нито звук.

— А сега — продължи драконът — да си поприказваме.

— И кои все пак са тези Драконани? — прошепна Сирендор. Илкар се обърна към него.

— Всичките са магове. Те са… не знам как да го кажа… някак свързани с… с драконите, нали се сещаш?

— Изобщо не се сещам, по дяволите! Дракони не съществуват. Има ги само в мълвата и преданията — едва чуто се сопна Сирендор.

— Тъй ли било? Значи там вътре виждам една адски грамадна легенда.

Ушите на елфа настръхнаха сърдито.

— Че какво значение има? — Колкото и тихо да звучеше гласът на Незнайния, не губеше нищо от силата си. — Нуждаем се от отговор на един-единствен въпрос.

Тримата Гарвани и Дензър се бяха скупчили пред открехнатата порта към залата на Дракона, забравили за малко враждата си. Хирад седеше с гръб към тях, подпрял се на длани и свил краката си в коленете. Огромната глава беше на крачка от него, стъписващото туловище лежеше на пода с прибрани криле. Илкар не можеше да се начуди на размерите на съществото.