Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Макар да не вярваше особено на книгите и преданията, въображението му мислено рисуваше драконите. Представяше си ги големи. Но Хирад изглеждаше толкова дребничък пред това чудовище, че елфът се извърна и стисна клепачи за миг преди да реши, че Сирендор не е прав. Онова в залата не беше илюзия. И все пак не успяваше да повярва докрай.

— Би трябвало да е мъртъв — промърмори Незнайния. Пръстите му ту стискаха дръжката на меча, ту се разгъваха. — Защо не го е убил?

— Според нас те беседват — отвърна Дензър.

— Какво?!

Илкар не бе чул нито дума откъм залата. Ако разчиташе само на видяното, значи Хирад и Драконът просто се гледаха. Елфът обаче напрегна острото си зрение. Ето, Хирад поклати глава и премести тежестта си върху едната ръка, за да направи жест с другата. Посочи зад гърба си и каза нещо, но пак не се чуха думи. Драконът наклони глава встрани и в отворената уста се откроиха гъсто наредени зъби. На пода капна течност и Хирад трепна.

— Според вас ли? — обади се Сирендор. — За кого още говориш?

— Остави това за по-късно — възпря го Незнайния. — Трябва да измислим нещо, и то по-скоро. За какво, да му се не види, може да разговарят тези двамата?

Никой не знаеше отговора. Илкар пак се взря в смущаващата сцена и някакъв проблясък привлече погледа му. Отначало помисли, че е отражение от красивите лъскави люспи на Дракона, но цветът не беше златист, напомняше за сребро или стомана.

Напрегна зрението си докрай и го откри — малък диск, не по-широк от длан, закачен на верижка около нокът на едната задна лапа на Дракона. Побутна Дензър и махна с ръка натам.

— Къде е? — попита другият маг.

— На десния заден крак, третия нокът. Дензър завъртя глава.

— Ама че очи имаш… Ей сега.

Магът от Ксетеск смънка някакви думи и разтърка с палец клепачите си. Пак погледна и се смръзна.

— Какво е това? — попита Илкар. — Само не се опитвай да…

— Ти се моли Хирад да го разсейва с разговора — прекъсна го Дензър и замърмори под носа си.

— Какви ги дрънкаш? — изсъска елфът. — Какво видя?

— Довери ми се. Мога да го спася. А вие се пригответе да бягате оттук.

Направи крачка и изчезна.

— Слушай, доста ми е трудно да се опомня — призна си Хирад.

Драконът изви глава и изопна лапите си.

— Обясни ми.

Думите сякаш не минаваха през ушите на варварина, а направо разтърсваха главата му.

— Ами… разбери — и в най-щурите пиянски видения не съм си представял, че ще си бърборя с… с дракон. — Размаха ръка безпомощно и изви вежди. — Искам да кажа, че…

Гласът му притихна.

Ноздрите на Дракона се издуха и Хирад усети как горещият повей роши косата му. Трудно се удържа да не повърне от този дъх, гаден с миризмата си на кисела пепел.

— Сега какво мислиш? — попита съществото.

— Страх ме е до полуда.

На Хирад му беше студено. Все още потреперваше и му се струваше, че потта замръзва по тялото. А в залата беше горещо. Много горещо. Големи огньове пращяха и пукаха в десетте огнища по стените в отсрещната половина на залата, които заобикаляха Дракона от три страни. Самото чудовище май седеше на мека влажна пръст. Хирад пак се подпря на ръцете си.

— Страхът е полезен. Също и умението да познаеш кога си безсилен. Затова още си жив. — Драконът размърда лявото си крило. — Я ми кажи какво търсиш тук?

— Преследвахме един човек. Той дойде насам.

— Да, знаех, че не си сам. Кого преследвахте?

Варваринът се подсмихна преди да се усети. Умът му отказваше да възприеме това, което се случваше. Въпреки увереността, че говори с твар от преданията, все не можеше да отпъди и приумицата, че е някаква илюзия. Това обяснение изглеждаше по-смислено.

— Един маг. Неговите хора убиха мой приятел. Искаме да го хванем. А ти… видя ли някого? — Положението беше твърде нелепо… — Виж какво, да ме прощаваш, но дори не мога да повярвам, че те има.

Драконът се разсмя или поне Хирад изтълкува така звука. Бумтеше в главата му като прибой край скалист бряг. Варваринът се разтресе и стисна клепачи от болката, която заблъска мозъка му. А после чудовищните зъби се озоваха пред него, а ноздрите издухаха сгорещен въздух в очите му. Хирад се стресна до онемяване, но преди дори да се изуми от бързината на чудовището, то помръдна главата си нагоре и го бутна под брадичката. Хирад се плъзна назад по гладките камъни, накрая спря зашеметен. Подпря се да седне и опипа брадичката си — по дълбоката драскотина имаше кръв.

— А сега, дребно човече, трудно ли ти е да повярваш, че ме има?