Джеймс Баркли: Мрак по пладне

Вибрациите в главата му се засилваха. В мрака на Чоула, дълбоко под джунглите на Терас, почиващите от Люпилото зашаваха във внезапно безпокойство, но повечето не проумяваха какво чувстват.

Като сърбеж на недостъпно място бръмченето дразнеше съзнанието му и го тревожеше разтърсващо. Той отвори едното си огромно синьо око и зеницата се разшири, за да пропусне мъждивата светлина от разположения нависоко вход. Съзря издълбаната влажна скала, пълзящите надолу по нея лиани и лишеите, покрили всяка повърхност. Виждаше трепкане на крило, разлюляване на шия и драскане на ноктеста лапа, докато Люпилото се размърдваше, събудено преждевременно. Усещаше забързан пулс, бучене на вдишващи дробове и проскърцване на зейнали челюсти.

Могъща тръпка плъзна по тялото му и сърцето на Ша-Каан се сви. Вибрациите — вест за беда — отекваха в главата му. Намери опора под краката си, огромните му криле се разпериха за полет, в устата му напираше вик. Той призова Люпилото и ги поведе устремно към светлината извън Чоула, привлечен от кипналата дупка в небето, където тепърва започваше нова битка.

Победата щеше да бъде славна. Владетелят Сенедай от племената Хейстрон стоеше върху площадката и гледаше пушеците, кълбящи се над Джулаца, докато пламваха сграда подир сграда. Лютивата миризма на дим беше наслада за ноздрите му, а дори през мътилката виждаше белите и черните пламъци, с които неговите шамани поразяваха чрез връзката си с Върховните вещери, за да доразкъсат сърцето на града. А жителите на Джулаца не можеха да ги възпрат.

Белият огън изскачаше от пръстите на стотина шамани и разяждаше камък и дърво в доскоро гордо извисявалото се средище на тази Школа, събаряше къщи, огради и барикади. А където мъже и жени бягаха в ужас, черният огън откъсваше плътта от костите им, изтръгваше очите от главите им, те падаха с писъци и умираха в мъки.

Сенедай беше равнодушен към страданието им. Скочи от площадката и гръмогласно повика помощниците си. На устрема му към самата Школа пречеха само маговете, които все още пазеха с щитовете си големи части от града, както и вражеските войници, бранещи маговете от мечовете на неговите бойци. Крайно време беше да смаже тази досадна съпротива.

Изреждаше заповедите си на бегом, докато тичаше към разгара на битката. Виждаше развети знамена, когато племената се втурваха, покорни на волята му. Пред него изригна стена от пламъци, а тътенът от заклинанието раздруса земята. Засегнати от магията шамани бяха погълнати от огъня и умряха, без да издадат нито звук.

— Притискайте ги! — изрева Сенедай.

Но тук шумотевицата, уж приглушена само на стотина крачки от сражението, беше непреодолима, макар че той различаваше звън на мечове, писъци от страх и болка. Чуваше й изкрещени заповеди, трескави или уверени, блъскане на метал по кожена броня, сгромолясване на зидове и дращене на греди.

Охраната му се бе подредила в полумесец пред него, за да го опази, а Сенедай внимаваше да не доближи толкова, че да го прострелят с лък. Така постъпваха всички шамани, освен най-неразумните. Редиците на бранителите изтъняваха и Сенедай знаеше, че ако ги разкъса, войската му ще пробие чак до стените на Школата.

Затръбиха рогове и неговите бойци отново се втурнаха напред. Зад вражеската отбрана черният огън разпиляваше магове на парчета още преди да са изрекли словата на защитните си заклинания. Той долавяше колко измъчени са враговете, а брадвите на подчинените му западняци се стоварваха и пръскаха към задименото небе фонтани от кръв.

— Искам онези магове вдясно да бъдат изтребени! — извика на свой помощник. — Предай заповедта незабавно.