Джеймс Баркли: Мрак по пладне

Но запасите от мана на всеки маг не са безпределни и той има нужда от възстановяване. Западняците бяха наясно с това. Маговете бездруго се бяха изтощили, докато прикриваха хора и сгради от огъня на шаманите.

Сега заклинанията крепяха от време на време най-слабите позиции и западняците настъпваха със страховита самонадеяност, врязваха се в редиците на стражата и опълчението, не се бояха от поредния буен изблик на мана.

Вляво от Барас командирът на войските в Джулаца хапеше устни и ругаеше.

— Колко са тези гадини? — попита незнайно кого. Вече бе проличало, че отрядите на племената около града наброяват поне десетина хиляди.

— Твърде много — отвърна Барас.

— Известно ми е! — озъби се пълководецът. — Ако се опитваш да хвърлиш съмнение върху…

— Успокой се, драги ми Кард. В никого не съм се усъмнил. Просто подчертавам един факт. Докога ще ги удържим?

— Три часа, може би и по-малко — рязко отвърна Кард. — Без крепостни стени друго няма как да обещая. Какво научи от мисловната връзка?

— В отговор на молбата ни от Дордовер вчера са изпратили три хиляди души. Ще бъдат тук до свечеряване.

— Щом е тъй, кажи им да се връщат — още по-горчиво промълви Кард и лицето му сякаш се състари за миг. — Дотогава Джулаца ще бъде превзета.

— Те никога няма да завладеят Школата! Кард изви вежди насреща му.

— И кой ще ги спре?

Барас отвори уста, но размисли. Кард беше войник, нямаше да разбере.

А за Барас беше немислимо враг да нахлуе в Школата. Самата мисъл го погнусяваше така, че в гърлото му се надигаше жлъч. Имаше начин да отнемат плячката от протегнатите ръце на западняците.

Но щом се загледа пак в битката из покрайнините на града и видя своите съграждани да падат под остриетата на враговете, той се помоли да не се стига дотам. Защото не би пожелал това да се случи на никого. Дори на западняците, напиращи към портата на любимата му Школа.

Ужасът, примесен с недоумение, обхвана всички на площада в Парве. Още с първия вик на дракона стихнаха всички други звуци, главите и на хора, и на животни се обърнаха към разкъсването.

Незавързаните коне хукнаха накъдето им видят очите, други хвърляха ездачите си или опъваха поводите и се задавяха от напъните да цвилят, защото инстинктът им подсказваше, че са желана плячка.

Но у хората и елфите сляпата уплаха отстъпи пред примирено любопитство, докато драконът още беше като смътно петънце пред очите им. Лесно долавяха удоволствието в рева и ръмженето му, докато опознаваше Балея. Извиваше се, премяташе се и игриво кръжеше в небето.

Когато се снижи към земята, силуетът му стана отчетлив, а размерите върнаха страха у зрителите. Илкар преценяваше всичко трезво, без да го е еня, че тялото му се тресе, а сърцето блъска лудо в гърдите. Пренебрегваше и подтика да бяга, да се бие, да се скрие, само да не стои като прикован.

Този дракон беше по-малък от Ша-Каан, когото бяха срещнали зад портала между измеренията в замъка Таранспайк.

Цветът и формата на главата му също бяха различни. Дългата шия ту се сгъваше, ту се изпружваше, главата се обръщаше наляво-надясно, докато оглеждаше повърхността, опашката се рееше зад туловището.

Ша-Каан достигаше поне сто и двадесет стъпки на дължина, а този едва ли беше по-дълъг от седемдесет. В светлината на факлите кожата и люспите на Ша-Каан хвърляха златни отблясъци, а този дракон беше целият в тъмни ръждиви оттенъци и имаше по-плоска, клиновидна глава. Муцуната и черепът на Ша-Каан бяха издължени нагоре.

Нерушимата тишина на площада рязко се стопи щом опулените зяпачи проумяха, че драконът се е устремил надолу. Настана трескаво суетене. Дисциплинираната кавалерия на Дарик се пръсна, коне и ездачи се сблъскваха в хаоса и търсеха най-близкото убежище от неминуемата опасност.

Пълководецът прегракна, докато се напъваше да внесе някакъв ред и спокойствие. Нямаше смисъл. Зад него Гарваните и Стилиан скочиха, забравили преумората.

— Вътре, вътре! — кресна Илкар и се втурна към тунела, но изведнъж заби пети пред входа и Незнайния щеше да го помете. — Къде е Хирад?

Огромният воин също се извъртя и викна с все сила след варварина, който вече бе доста далеч и нямаше никакво намерение да спира. Врявата на площада заглуши дори гласа на Незнайния.

— Аз ще го върна — предложи той.

— Недей — възрази Илкар, вторачен в пикиращия към града дракон.

— Аз ще го върна — повтори Незнайния и впи пръсти в ръката му. — Разбираш ме…