Джеймс Баркли: Мрак по пладне

Главата на Хирад сякаш туптеше. Искаше му се да пийне и предпочиташе да е нещо със спирт, за да прогони болката поне временно. Изправи се тромаво и прекрачи към огъня.

— Добре ли си? — подвикна му Илкар.

— Не съвсем. Главата ме цепи.

По гърба на варварина плъзна студ, все едно го поръси сняг от клон на дърво, но усещането отмина веднага. Във въздуха настъпваше промяна, появи се движение, което нямаше нищо общо с топлия ветрец.

Хирад спря и вирна глава към небето, прозрачно синьо навсякъде около огромното разкъсване с непостоянни очертания. Видя как петнистата кафява повърхност рязко се нагъна, изду се, а после се разцепи за мъничко. Ръмжащ рев прогони краткия покой на следобеда. Ликуващ, прокобен, страховит рев.

Хирад изпищя, врътна се на пети и побягна слепешком към горите на изток, до които имаше много мили открита равнина. Всички страхове, които таеше в душата си след неволната среща с Ша-Каан, се бяха сбъднали в един миг.

Толкова скоро след победата ги спохождаше неизбежно и окончателно поражение и разруха. В небесата над Балея изскочи дракон.

Ето това му беше по сърце — пътят на меча. Западняците бяха бойци, а не магове. И макар че мощта на Върховните вещери им донесе бързи победи, на каквито владетелят Тесая не смееше и да се надява, той беше убеден, че щяха да наложат превъзходството си и без онези бели и черни пламъци.

А сега магията — взета назаем, открадната или дарена, наречи го както щеш — я нямаше. Шаманите вече не повеляваха и западняците отново се подчиняваха на своите племенни вождове. Това беше и ужасяващо, и прекрасно. Ако единството на племената рухнеше, щяха да бъдат пометени обратно отвъд планините Чернотрън от армиите на четирите школи. Но ако Тесая успееше да ги обедини и занапред, за него нямаше съмнение, че накрая ще превземат Корина, а паднеше ли столицата, щяха да държат в свои ръце и душата, и богатството на Източна Балея.

И все пак той се боеше от Школите, срещу чиято сила сега нямаха защита. Мечтата му да види как горят Кулите на Ксетеск се отдалечаваше в бъдещето… поне засега. Невесела усмивка озари загрубялото му мургаво лице. Имаше и други начини да се пребори с маговете.

Тесая никога не допускаше мисъл за поражение, особено когато се опияняваше от блясъка на скорошна победа. И то срещу магове.

Паниката заплашваше да обхване хилядите, които нахлуха в Подкаменния проход, щом плъзна мълвата, че шаманите са загубили връзката си с Върховните вещери. Но без да подозира, Тесая постъпи също като Сенедай в далечния Джулаца — потуши уплахата и избра да тича начело на колоната, която изскочи под огряното от слънцето небе на Изтока.

Отрядът на Школите знаеше, че идват, но безнадеждно отстъпваше по численост. Западняците заливаха на вълни редиците и във воя им се губеха заповедните викове, писъците на страх и хленченето на умиращите. Предвождани от Тесая, племенните бойци бяха неудържими, кръвта нахлуваше в главите им от предчувствието за разгром на врага, а мечовете и брадвите им съсичаха плът и трошаха кости. Предните редици се биеха упорито, но щом труповете им осеяха калта пред прохода, а маговете бяха избити, сражението се превърна в касапница и Тесая остана разочарован.

Седеше в разчистената странноприемница и си спомняше битката, глупавите грешки на бранителите и обърканите заповеди, които стигаха и до неговите уши. Но най-често мислите му се връщаха към онези, които побягнаха или захвърлиха оръжията си и се предадоха преди края. Това изобщо не приличаше на сражението при западния край на прохода. Там видя добре командван враг, готов да се бие до последния войник. Враг, който забави войската му повече, отколкото бе допустимо. Такъв враг беше способен да уважава.

Най-разочароващ беше провалът на пълководеца, който според сведенията ръководеше отбраната. Не потвърди с нищо славата си. Колко жалко… Показа се същият страхливец като останалите. Западняците нямаше вече да се плашат от името на Дарик.

Вратата се отвори и влезе най-старият шаман от неговото племе. Без връзката с Върховните вещери старецът не беше човек, от когото Тесая, владетелят на племената Палеон, да се опасява, но знаеше, че и сега му дължи почит.

Наля на шамана питие и двамата се настаниха един срещу друг на маса в сенките на стаята отзад.

— Арноан, виждаш ми се уморен.

— Денят беше тежък, господарю.

— Но сега чуваме, че е свършил — напомни Тесая за все по-шумните празненства наоколо.