Джеймс Баркли: Мрак по пладне

— Стопанството ни е на три мили от града, господарю. — Люк бе забол поглед в краката си. — Сега аз ще съм мъжът там… ако нещо е останало.

Блекторн виждаше, че момчето, което май нямаше и шестнайсет години, едва преглъща сълзите си. Стисна рамото му и дръпна ръката си.

— Всички загубихме любими хора. Но ще си върнем каквото можем, а който остана редом с мен, за да спаси Изтока от племената, ще бъде прочут герой. Ще прославим и живите, и покойниците. — Баронът помълча и леко вдигна брадичката му, за да го погледне в блесналите очи. — Добре ли живеехте в стопанството? Кажи ми истината.

— Животът там е труден, господарю — отвърна Люк, вторачил се с възхищение в Блекторн. — Няма да си кривя душата, понякога не е весело. Земята не е щедра всяка година, а и боговете понякога не ни благославят с телета и агнета.

Баронът кимаше.

— Значи съм пренебрегвал дълга си към теб и другите като вас. Но вие бяхте готови да дадете живота си, предвождани от мен. Когато отново се разпореждаме в мир на земите си, ще си поговорим за това. А сега кажи какво научи.

Люк се подвоуми, но Блекторн го подкани с жест.

— Тук сме петстотин тридесет и двама. Маговете са осемнадесет, но петима са пострадали твърде зле, за да извършват заклинания. Значи остават петстотин и четиринадесет войници, от които над четиристотин са по-леко или по-тежко ранени. Сто и пет не могат да се бият. Не включих в бройката онези, които ще умрат до сутринта… Баронът сви вежди.

— Защо си сигурен, че ще умрат?

— Нагледах се на смърт в стопанството, господарю — отвърна Люк по-уверено. — Телесно не се различаваме чак толкова от добичетата, затова го виждам в очите им и го чувам в дишането им. Всеки от нас знае в душата си, когато му дойде времето. Личи и при животните.

— Тогава ще се доверя на думите ти. Да, убедих се, че още има да си говорим с тебе. Но сега намери къде да легнеш. Тепърва предстоят тежки дни и искам мъжете като теб да бъдат силни, за да ги посрещнат.

— Лека нощ, господарю.

— Лека нощ, Люк.

Блекторн забеляза, че момчето стъпва малко по-напето и не провесва глава, и усмивката се върна на лицето му. Но нямаше как да пренебрегне числата, които чу от него. Значи по-малко от четиристотин и петдесет души в отряда са годни за сражение, а мнозинството са слаби заради рана. Предполагаше, че оцелелите западняци все още са двойно повече. Нямаше представа и какви резерви са оставили в града или на брега, не знаеше дали някои отряди са потеглили към Гиернат или към друга област на изток. Прехапа устни. Тежки дни, да. И трябваше да бъде по-непреклонен от всякога.

Ако от хаоса покрай планините Чернотрън не възникнеше някаква съгласуваност, западняците като нищо щяха да стигнат до Корина дори без магията си. Налагаше се Школите да се намесят по-решително. Да поемат властта. Това не му харесваше, но иначе…

Школите обаче бяха далеч оттук и едва ли знаеха колко е загазил Блекторн. Не можеше да очаква почти никаква помощ от север, но поне имаше възможност да опита мисловна връзка с Ксетеск. Светкавичното общуване на големи разстояния даваше предимство на хората от Изтока и беше задължително да го използват, ако искаха да победят.

Баронът се прозя. Време беше да провери как е Гресе и да поспи. На другия ден предстояха нови решения. Трябваше да разбере какво става наоколо — при Подкаменния проход, в Гиернат, из селата по брега и във вътрешността на страната. Искаше да узнае ще го подкрепи ли някой, за да изтласкат западняците обратно през Гиернатския залив. Искаше да си върне града и замъка. И да спи в собствената си постеля. Потисна напиращия гняв и се пъхна под каменната издатина.

Западняците не се отказваха. Хиляди нахлуваха в Джулаца, катереха се по труповете на загиналите си сродници и налитаха към губещата увереност стража на Школата. От Кулата Барас се взираше в бъркотията, виждаше как заклинанията опустошават вражеските пълчища, но устремът им не спираше.

Следобедът клонеше към здрач, а единствените мигове на затишие досега бяха онези, в които шаманите загубиха магията си. Тогава на Барас му олекна — разбра, че Гарваните са унищожили Върховните вещери. Провикна се от радост, а сега му идеше да се разкрещи от безсилие.

Злополучният обрат не само не разколеба западняците, а като че подклаждаше яростта им. Нападаха още по-бясно, пробиваха си път с мечове, брадви и боен дух.

Отначало гинеха на тълпи и стражата удържаше на напора, защото заклинанията неспирно поваляха вражеските редици. Хиляди бяха изтребени от могъщата магия на Джулаца, беззащитни пред Огнените кълба, Ледения вятър, Земния чук, Смъртната градушка, Горещия дъжд и Костолома.