Джеймс Баркли - Мрак по пладне

Неистов вой разцепи въздуха, раненият звяр полетя по спирала нагоре, главата му се мяташе в търсене на мъчителя. Ша-Каан затвори уста, за да спре пламъците, обърна се нагоре и назад, за да изскочи в гръб на противника. Другият, объркан от болката, още го търсеше, когато Ша-Каан се метна в миг през делящото ги разстояние, размаха криле, после замря над жертвата, изви шия и със смразяваща сила заби муцуна в основата на черепа. Цялото туловище на кафеникавия се сгърчи, ноктите сякаш опитаха да разпорят въздуха, крилете се замятаха диво, но ръмженето премина в хрип и той безсилно пропадна към земята.

Затаил дъх, Илкар гледаше как Ша-Каан не пуска мъртвия враг от ноктите си, докато се спуснаха към покривите. Чак тогава се извъртя, изръмжа победно и зави, а убитият дракон се стовари върху площада и раздруса земята под краката на елфа. Вдигна се огромен облак прах, а подготвените за изгаряне тела се размърдаха нелепо.

Всички в Парве усещаха и с костните си мозъци настъпилата вледеняваща промяна. В тишината след схватката се чуваше само плющенето на криле, докато Ша-Каан кръжеше над жертвата. Толкова отблизо величавият дракон беше неимоверно грамаден. Почти двойно по-голям от противника си, той нададе протяжен гърлен рев и полетя ниско към Хирад.

— О, не!

Илкар излезе на светло.

— И каква полза ще има, ако го направиш?

Макар и по-тих заради смайването, гласът на Стилиан още преливаше от сила, заплаха и цинизъм. Илкар изви глава към него.

— Не разбираш, нали? Не го и очаквам от хора като теб. Не знам какво ще направя, но няма да стоя настрана. Не бих го оставил сам срещу онази твар. Той е от Гарваните.

Елфът изтича след Незнайния. Миг по-късно Уил и Троун го последваха. Дензър пак се свлече на земята, изчерпил остатъците си от жизненост. Взря се за дълго в неподвижното туловище на убития дракон. Ериан опря главата му в скута си.

— О, богове в небесата! — прошепна Дензър. — Какво направих?

Хирад лежеше, запушил ушите си, но врявата от битката в небето блъскаше главата му отвътре. Щом свърши, той се надигна немощно на колене и се престраши да погледне към Парве. Едва обърна внимание на Незнайния, защото се вторачи в Ша-Каан, който обикаляше над мъртвия град. Внезапното пикиране на дракона го изтръгна от унеса. Не бе изпитвал такъв страх през целия си живот. Изправи се и побягна.

Усещаше фученето на Ша-Каан в съзнанието си още преди сянката да го покрие. И отново се примири, че смъртта го е застигнала. Спря и вдигна поглед към огромния дракон, поне двайсетина пъти по-дълъг от него. Ша-Каан се обърна във въздуха, шията му се свиваше и разгъваше, но очите му неотклонно следяха целта.

Увисна неподвижно и след миг с лениво махане на крилете стъпи леко на земята, златистото тяло се намести върху четирите лапи и се извиси над Хирад. Крилете се прибраха назад, главата се отметна, после се стрелна и събори варварина. Макар и зашеметен, Хирад почувства гнева на Ша-Каан, взря се в очите му, но се изненада, че не откри в тях своята гибел.

Великанската глава застина, подобното на хълм тяло блещукаше под слънцето и закриваше всичко останало. Хирад не си направи труда да стане, а обмисляше какво да каже, но ноздрите на Ша-Каан се разшириха и пратиха в лицето му две остри струи тежък дъх.

Драконът го погледа още малко и нагласи лапите си по-удобно, ноктите без усилие раздраха дълбоки бразди в спечената земя.

— Бих ти казал „добра среща“, Хирад, но никак не е добра.

— Аз… — смънка варваринът.

— Млък! — Гласът отекна из Раздраната пустош и раздруса ума на Хирад. — Важно е не какво мислиш, а какво направи. — Ша-Каан затвори очи и вдиша бавно, за да се овладее. — Такъв дребосък да навлече толкова беди… Ти застраши живота на цялото ни Люпило.

— Не разбирам.

Клепачите се надигнаха и смазващият поглед прикова Хирад.

— То се знае, не разбираш. И въпреки това открадна онзи предмет от мен.

— Не бях аз…

— Казах да мълчиш! — Заповедта беше като грохот. — Слушай и мълчи, докато не ти наредя да говориш.

Хирад облиза устни. Чуваше наблизо пращенето на пресъхнали съчки под краката на Незнайния и размаха ръка, за да го възпре.

Ша-Каан заговори отново, сините му очи бяха бездна от ярост, ноздрите облъхваха косата на Хирад с противна миризма от някакви си три стъпки. Варваринът се почувства съвсем малък… Не, нищожен. Но надменният звяр реши да разговаря с него, вместо да овъгли плътта по костите му.

Само че това не беше онзи дракон, леко развеселен от появата на Хирад през портала в Таранспайк, отворен отдавна от Драконани. Първата им среща бе последвана неотменимо от набега на Гарваните към Парве и изричането на Крадеца на зората. Сега Ша-Каан беше разгневен. Тревожеше се, но не за Хирад. Варваринът не очакваше да чуе нищо приятно.