Джеймс Баркли - Мрак по пладне

— Гарваните, значи…

Добри бойци. Не биваше да ги подценява и да повтаря очевидната грешка на Върховните вещери и прекланящите се пред тях шамани.

— Защо и Гарваните са потеглили към Парве? — попита Тесая.

— Не се ли подразбира? — Изражението на Керус пак стана злорадо. — Те носеха оръжието, с което трябваше да унищожат вашите повелители. И както пролича, успели са… господарю.

Тесая не знаеше дали си струва да съжалява за гибелта на Върховните вещери. Затова пък знаеше добре, че щом нямаха своя магически огън, шаманите отново се връщаха на мястото, което им се полага. В сенките зад вождовете и техните воини.

Тревожеше се обаче, че стотици врагове, сред тях и магове, са проникнали чак до града, въплътил вярата на западняците. Такъв успех подсказва хитрост в тактиката, несломима воля и храброст. Гърбът му се вледени за миг, като си представи цялата картина. Сега намираше обяснение в мълвата, че Здрачният отряд кръстосва из хълмовете — страшилищата, които вилняха южно от Парве, неуморните конници. Всичко това бе започнало след водното заклинание срещу западняците в прохода. Безпокойството му нарастваше. Само един човек би имал дързостта да вярва, че ще се добере до Парве начело на стотици ездачи.

— Кой командир загина при западния вход? — попита рязко.

— Ненет… господарю.

— А Дарик е бил начело на кавалерията.

— Точно така, господарю. Той ще се върне, няма съмнение в това.

Думите на Керус се въртяха в ума на Тесая, докато слизаше към главната улица на градчето.

Барас се радваше на кратък миг щастие сред отчаянието, когато западняците пробиха отбраната в покрайнините на Джулаца.

За душата му нямаше нищо по-сгряващо от изгрева над Кулата в неговата Школа. Виждаше как мракът бяга от всяко кътче около зданията, светлината искри по билата на покривите, а обърнеше ли се на запад, съзираше Тривернското езеро, където се бе родила магията на Балея — трепкащо сияние пред черния фон на планините Чернотрън.

Някога вярваше, че нищо не може да го засегне, докато тази гледка е пред очите му. Но натискът на западняците разпокъса редиците и той прозря, че не прибегне ли до последното средство за спасение, никога повече няма да я види.

Ужасът го задържа още малко, взрян в ордите по улиците на града, които в движение поваляха разпръснатите групички войници, а отблъскващите ги заклинания бяха редки и безполезни. Защитниците отстъпваха на все повече места и накрая атаката се превърна в стихия, заплашваща да залее и стените на Школата. Не би допуснал това.

Обърна се към пълководеца Кард и видя сълзи по лицето на стария войник.

— Нека поне спася Школата — рече му благо.

Кард го позяпа, преди да проумее думите, а челото му се набръчка.

— Не е възможно.

— Възможно е. Нужно е само да потвърдиш моите заповеди.

— Дадено — тутакси отвърна пълководецът. Барас кимна и повика чакащ наблизо помощник.

— Бийте камбаните, за да се върнат бранителите зад стените, разположете четири пъти повече войници при портите. Аз отивам в Сърцето на Кулата и ще събера Съвета там. Ще започнем заклинанието веднага. Не се бавете и вие.

Помощникът също постоя още миг, за да осмисли думите, които се бе надявал да не чуе.

— Ей сега, Магистре.

Западняците виеха диво, предусетили победата, защитниците безполезно надаваха бойни викове, обикновените мъже и жени търчаха да си спасят живота. Щом камбаните задрънчаха, жителите на Джулаца се втурнаха към портите на Школата.

Барас изрече безмълвна молба за прошка към онези, които щяха да намерят смъртта си отвън.

— Да вървим, Кард. По-добре е да не видиш какво ще стане.

— Какво не бива да видя?

— Ще спуснем Покрова на демоните.

Барас нахълта в Кулата, спускаше се по стълбата през едно стъпало с необичайна за годините му пъргавина. Кард пухтеше по-назад, когато елфът стигна до Сърцето на Кулата, за да се присъедини към Съвета, почти без да се задъхва, Пълководецът не би го разбрал. Магът трябваше да е жилав независимо от възрастта си. Ако няма силно сърце, как ще извършва заклинания и ще поддържа запасите си от мана?

— Ще пазиш ли на вратата, Кард? — помоли Барас.

— Това е чест за мен.

Пълководецът бе спрял пред прага, силата на маната в Сърцето го изпълваше с безпокойство, макар че не можеше да я различи. Той се поклони на Съвета и затвори вратата. Никой нямаше да ги прекъсне, щом Кард бдеше отпред.

Сърцето представляваше помещение във вътрешността на Кулата, чиито осем стени от гладък сив камък се събираха в точка по средата, двойно над човешки ръст. Линия от каменни плочки се виеше в спирала по пода от вратата към центъра на помещението. Над него гореше свещта от мана — капковиден пламък, който никога не потрепваше и не излъчваше видима светлина въпреки жълтия си цвят. Защото само маг можеше да го съзре.