Джеймс Баркли - Мрак по пладне

Заоблени хълмове се редуваха все по-ниски към прекрасни равнини — земите на лорд Денебре, отдавнашния му търговски партньор. Там почвата даваше богата прехрана, добитъкът се плодеше изобилно и цареше покой. Засега.

Време беше да вземе решение, но първо искаше да чуе отговори на въпросите си. Изкачи се по склона, където бранителите на градчето бяха построили казармите си, сега превърнати в техен затвор. Две дузини дървени бараки и палатки. Шест от тях побираха около триста пленници и оставаше предостатъчно място за малцината сред съплеменниците му, които искаха да имат покрив над главите си. Държаха отделно мъжете и жените, ранените в битката врагове бяха настанени до ранените западняци. Поне те заслужиха уважение и шанс да оживеят за разлика от другите, избрали позора да се предадат.

Духът му се разведри, като видя, че стражите са изопнали рамене равномерно в кръг около бараките с пленниците. Кимна на мъжа, който му отвори вратата и склони глава почтително.

Вътре беше претъпкано, вмирисано и задушно. Мъже лежаха на наровете и по пода, някои играеха карти, други се бяха събрали да си шепнат. Всички му се сториха еднакви — лица на победени, на унижени от покорството си.

Когато влезе, тишината се разпростря в бараката, уплашени очи се втренчиха в очакване да изрече присъдата. Лесно беше да разгадаят с какво презрение ги оглежда.

— Време е да поговорим.

Тесая владееше източното наречие безупречно. Един мъж се промъкна през навалицата — затлъстял, с прошарена коса и твърде нисък за воин. Дори някога да е бил могъщ боец, сега под опръсканата с кал ризница имаше само омекнала залоена плът и не можеше да уплаши никого.

— Аз съм Керус, командир на гарнизона. Ако желаеш, задай въпросите си на мен.

— А аз съм Тесая, повелител на обединените племена. Ще се обръщаш към мен с „господарю“.

Керус само наведе глава. Тесая виждаше страха в очите му. Отдавна трябваше да доживява годините си на спокойствие, а не да служи в армията. Ето го нехайството на Изтока — оставили са на този разплут чиновник отбраната на тактически най-важното място в целия континент.

— Учудвам се, че ти говориш от името на останалите — подхвърли Тесая. — Нима твоят командир толкова се бои от нас, че и сега ти е заповядал да го укриваш?

— Господарю, командващият отбраната на прохода е мъртъв — недоумяващо отговори Керус. — Аз съм най-старшият от живите офицери.

Тесая се намръщи. Според донесенията гарнизонът се бе предал още преди завземането на командния пункт. Дали бяха верни слуховете, че Дарик е загинал в предните редици? Не му се вярваше да е постъпил толкова безразсъдно в решаваща битка.

— Мъртъв ли? — изсумтя Тесая.

— Загинал е при западния край на прохода.

— Аха… — Но веждите на западняка останаха сключени. Нещо не беше наред. — Както и да е… — Скоро щеше да узнае истината. Не биваше участта на човек като Дарик да остане неизвестна. — Задоволи любопитството ми. Имаше ли набег в моите земи преди ние да си върнем Подкаменния проход?

— Защо питате мен, господарю?

— Защото ти си старшият офицер. И мой пленник. Добре ще е да разбереш, че няма полза да се инатиш.

— Знаете не по-зле от мен, че наши хора проникнаха в твърдината на Върховните вещери. Затова загубихте магията си.

Керус събра воля да изрече думите с присмех.

— Но не загубихме тази битка, а? — озъби му се Тесая. — За втори път си позволи да ми говориш неподобаващо. Не ме принуждавай да отброя и третия път. — Тесая отпусна напрегнатите си мускули и надигна шишето. — Да, сериозен успех. Да ти призная, съмнявах се дали Парве е добре защитен. Уви, мнозинството от старшите шамани си мислеха, че ще прахосаме силите на умели бойци, ако ги оставим да пазят града. Колко от вашите войници изпратихте натам?

— Не бяха многобройни… господарю.

— Колко бяха?

— Четиристотин конници, малко Закрилници, неколцина магове… и Гарваните, господарю.

Тесая обмисли чутото. Знаеше, че такъв отряд не стига да затрудни бранителите на Парве, камо ли Върховните вещери. Пресметна, че дори маговете да са били далеч повече, нещо не се връзва. Отдавнашно безпокойство отново се мярна в ума му. С очите си видя какво опустошение бе причинило заклинанието, позволило на врага да завземе за малко Подкаменния проход. Водната магия лиши от живот мнозина негови съплеменници. Дали бяха поразили с още по-страховито заклинание Върховните вещери?

Не му пролича, че настръхна. Преди три месеца слуховете, че на Изток искат да се сдобият отново с легендарна магия, която шаманите наричаха „Тиа-Фере“, тоест Падането на нощта, едва не разколебаха вождовете. Но ако са употребили тъкмо това заклинание, нали и той нямаше сега да стои тук невредим?