Джеймс Баркли - Мрак по пладне

Другите седмина от Съвета кимнаха в отговор на поздрава, когато Барас зае мястото си. Всеки стоеше пред една от стените. Когато Кард затвори вратата, се възцари непрогледна тъма.

Барас долавяше смущението и у старите, и по-младите магове. Не се изненада. Покровът на демоните беше най-трудното, опасно и могъщо заклинание на Джулаца. Досега бе извършвано само два пъти, много преди да се роди някой от присъстващите, в мигове на непреодолима заплаха за Школата.

Всички бяха наясно какво означава заклинанието. Всички се бяха подготвяли духом за принудата да го употребят, откакто започна нападението на западняците. И всички разбираха, че само седмина ще излязат от Сърцето, след като свършат работата. Не знаеха обаче кой ще бъде избраникът.

— Нека имаме светлина — изрече традиционните слова Висшата магьосница, застанала точно срещу Барас.

Всички кимнаха поред.

— Да, нека имаме светлина, за да се виждаме и подкрепяме взаимно.

— Барас, който ни призова в Сърцето, дай ни светлина — взря се тя в него.

— Ще бъде сторено.

Подготви формата за светлинно кълбо — обикновена неподвижна полусфера, извлечена от маната, насочвана през Сърцето. Тя изискваше минимални усилия и Барас я разположи точно над невеществената свещ. Мекото сияние прогони сенките и озари Съвета.

Той завъртя глава бавно, за да се поклони на всеки, запечатваше в паметта си лицата им, защото за последен път виждаше един от тях… ако демоните не изберат самия него.

Отляво беше Ендор, най-младият. Едва преди седем седмици бе приет тук за член на Съвета. Маг с огромна дарба, нисък, грозноват и як.

Погледна Вилиф, секретаря на Съвета, който беше на преклонна възраст — прегърбен, оплешивял и почти на края на силите си. Селдейн, втората жена сред тях, тепърва доближаваща старостта, сивокоса и сопната. Керела, Висшата магьосница, елфида като него и отдавнашна довереница. Не биваше да я загубят в тези тежки времена. Висока, мургава и горда, Керела бе оглавявала Съвета с желязна воля, заслужила й уважение в цялата Школа. Дийл — още един елф. И той остаряваше, понякога изричаше прибързани слова. Лицето му бе застинало в страх, изопнато и бледо. Кордолан, на средна възраст, възпълен веселяк. Голото му теме лъщеше от пот, бузите провисваха. Трябваше да се упражнява повече, иначе ще загуби издръжливостта си. И накрая, вдясно от Барас — Торвис. Също стар, сприхав, жизнен, набръчкан и дългурест. Изумителен човек.

— Да започваме ли? — привлече вниманието им Керела. — Благодаря ти за дарената светлина, Барас. — С това се изчерпа церемонията. — Членове на Съвета в Джулаца, събрахме се заради огромна опасност за Школата. Ако не направим това, което ни бе предложено, краят на Школата е неизбежен. Някой ще възрази ли?

Мълчание.

— Като знаем рисковете, произтичащи от заклинанието, някой желае ли да остане извън Сърцето, докато го извършваме?

Торвис се засмя и за миг разсея напрежението от тегнещата тук мана.

— Стига де, Керела! — зашумоля гласът му като сухи листа. — Докато изговорим всички предупреждения, както е прието, ще дойдат и шамани да ни помогнат в заклинанието. Знаеш, че никой няма да излезе.

Керела се смръщи, но в очите й се мярна весела искрица. Барас кимна.

— Торвис явно желае да навлезе в другото измерение. Да започваме веднага.

— Длъжна бях да предложа — напомни Висшата магьосница.

— Известно ни е — усмихна се Барас. — Хайде, води ни. Тя вдъхна дълбоко и пак огледа другите.

— На онзи, който ще се пожертва, за да опази Школата и магията на Джулаца, пожелавам скоро да намери покой и да срещне душите на близки, които го чакат в отвъдното… Слушайте ме внимателно. Не се отклонявайте от моите указания. Съсредоточете се само в моя глас. А сега… — Заговори по-отсечено и властно. — Опрете длани в камъка зад вас и настройте зрението си към спектъра на маната.

Барас притисна длани към хладната каменна плоча зад гърба му и се взря в протичащата наоколо мана. Гледката беше и замайваща, и плашеща.

Сърцето на Кулата беше средоточие, формата на стените му привличаше основата на магията и я задържаше. Маната се отразяваше най-силно от осемте каменни стени и се пренасяше по повърхността им към сборната точка. Барас проследи осемте потока, които се сливаха и проникваха в общ стълб през центъра на спиралата.

Знаеше, че отдолу има друга камера, огледален образ на тази, за да бъде затворен кръгът на силата. Опирайки ръце в камъка, той ставаше част от кръга.