Джеймс Баркли: Крадеца на зората

— Но заплащането беше добро — напомни Илкар.

— И сега на Рас пука ли му за парите?! — кресна варваринът.

— Аз… — започна Илкар, но опря длан в челото си, погледът му помътня. Той стисна рамото на Незнайния. — Да отложим и спора, и Помена. Онзи маг още е някъде наблизо.

Гарваните наскачаха, готови за бой.

— Къде? — изръмжа Хирад. — Свършено е с него!

— Не го виждам — призна елфът. — Движи се под Було. Знам обаче, че е тук. Усещам оформената мана.

— Страхотно! — промърмори Сирендор. — Може да ни цапардоса както си иска.

Ръката му стисна по-силно дръжката на меча.

— Нищо не ни заплашва. Принуден е да се отърве от Булото преди да направи ново заклинание. Само че искам да знам с какво се занимава вътре.

Лицето на Илкар се скова в намръщена гримаса.

Хирад огледа твърдината и крепостните стени. Събираха се облаци и светлината на залязващото слънце избледняваше бързо до сивкаво, дори заръмя. Всичко бе замряло, поне стотина чифта очи наблюдаваха Гарваните и трупа, около който стояха. Замъкът Таранспайк притихна и макар че войниците се завръщаха в него с победа, тутакси се умълчаха, щом видяха какво се е случило.

Гарваните запристъпяха в разширяващ се кръг, Илкар оставаше встрани и дебнеше напрегнато при оголената от взрива стена.

— Но защо той не успя да стовари онова заклинание върху пас? — зачуди се на глас Талан и махна с ръка към разпилените наоколо трески и зърно. — Не му достигна една протегната ръка.

— Не би трябвало да пропусне — съгласи се елфът. — Точно затова аз…

Оказа се, че магът е до стената. Ненадейно стана видим, опрял двете си ръце в нея. Опипа набързо мястото и част от стената се дръпна назад и наляво, откривайки тъмен тунел. Магът влезе и проходът незабавно се затвори.

Илкар притича и се вторачи в стената, другите се скупчиха зад него.

— Хайде де, отвори — подкани го Хирад.

Елфът изви глава към него, овалните му, заострени на върха уши трепнаха раздразнено.

— Ще успееш ли? — попита Талан.

— Трябва да използвам магия. Иначе не бих видял къде да натисна.

Пак насочи вниманието си към стената и останалите Гарвани се отдръпнаха, за да не му пречат. Той произнесе кратко заклинание, докато плъзгаше ръцете си по стената, и усети как маната очертава следи. Опря върховете на пръстите си в камъните и затърси. Пръстите му намираха една след друга нужните точки.

— Готово.

Не бе изминала и половин минута. Незнайния кимна.

— Добре. Но ти — посочи плещестия Талан, чиято къса кестенява коса лепнеше от пот — …остани тук и се погрижи за ръката си, а ти… — пръстът му се изпъна към Ричмънд — …започни Помена и помисли какво направи.

В краткото мълчание Талан понечи да възрази, но капещата от ръката му кръв и изнуреното лице показваха колко неприятна е раната. Ричмънд покорно отиде при Рас и се взря в него със сините си очи, които се насълзиха. Дългурестото му тяло се прегъна да коленичи до загиналия воин Гарван. Опря меча пред себе си, сплел пръсти на предпазителя пред дръжката. Склони глава и замря, само ветрецът полюшваше дългата му руса коса, вързана на тила. Преди четири години Рас заедно с Талан се бе присъединил към вече прославените и уважавани трима бойци Гарвани. Толкова бяха оцелели след онази единствена битка, в която паднаха другите им двама приятели.

Незнайния застана до Илкар.

— Да се заемем с това.

— Добре. — Илкар бутна, стената хлътна и се дръпна наляво. — Ще остане отворено. Той беше затворил отвътре.

В края на прохода трепкаше мъждива светлинка. Незнайния закрачи пъргаво, Хирад и Сирендор го следваха по петите, Илкар вървеше последен.

Вече доближаваха светлика, когато прокънтя вик на ужас и пресекна рязко. Нечий глас гръмко избълва поток от думи, чу се тътрене на крака. Незнайния забърза напред.

Свърна надясно и се озова в стаичка, където имаше легло, срещу него бюро, а от къс коридор в лявата стена проникваше светлина. Върху бюрото се бе килнал мъж на средна възраст в обикновена синя роба. От дълга рана на набръчканото му чело по дългите му пръсти се стичаше кръв. Той гледаше изцъклено капките и потрепваше конвулсивно.

Незнайния приклекна до мъжа.

— Къде отиде той? — Не дочака отговор, другият дори не показа, че го разпозна. — Питам те за мага с черното наметало.

— О, богове в небесата! — Илкар също застана до зашеметения мъж. — Това е магът на замъка.

Незнайния кимна. Елфът надигна полека главата на мага. Кръвта се стече на струйка по изпитото бледо лице. Очите шареха, но като че не виждаха нищо.