Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Серан, аз съм Илкар. Чуваш ли ме? — Погледът се фокусира за миг. — Къде отиде магът от Ксетеск? Трябва да го намерим.

Серан се помъчи да погледне през рамо към входа на вътрешния коридор. Устните му шаваха, но се чуваше само „д-д-д…“.

— Чакайте малко — намеси се Сирендор. — Тази стена не опира ли в…

— Да вървим — прекъсна го Незнайния. — Докато се бавим, той ни се изплъзва.

— Така си е — отсече Хирад и поведе останалите по коридора към малко празно помещение.

В отсрещната стена имаше врата, а зад нея — друг, по-дълъг проход, чийто край се осветяваше от неравномерно сияние. Варваринът се озърна.

— Хайде! — повика останалите и се втурна по коридора.

С доближаването към края видя голям огън, накладен върху решетка в ниша на отсрещната стена. Нахълта в залата и светкавично огледа навсякъде. Отдясно имаше две врати през двайсетина стъпки от двете страни на второ, незапалено огнище. Едната се затваряше бавно.

— Ей там! — посочи Хирад и свърна към вратата, без да го е грижа идва ли някой след него.

Искаше по-скоро да се нахвърли върху жертвата.

Заби пети в пода пред вратата, отвори я със замах и отстъпи крачка назад преди да нахълта. В дъното на малко преддверие имаше двукрила порта със свод и гравиран на дървото герб. Стените около портата бяха покрити с руническо писмо. Светилници ярко огряваха стаята. Хирад не се забави да разглежда — едното крило на портата беше открехнато, а отвътре проникваше трепкаща светлина.

Варваринът се усмихна.

— Я ела при татенцето! — процеди той и се хвърли през пролуката в портата.

— Хирад, почакай! — изкрещя Сирендор, когато останалите дотичаха в залата с двете врати.

— Сирендор, настигни този идиот — заповяда Незнайния. — Мисля, че е време да видим къде попаднахме.

Над огнището висеше кръгла метална плоча с диаметър около метър. На нея бяха гравирани глава и нокти на дракон. По зейналата паст играеха пламъци, а разперените нокти бяха готови да разкъсват. Нямаше друга украса. Незнайния пристъпи към герба, но не изпускаше от поглед Сирендор, устремил се към вратата, зад която изчезна Хирад. Изведнъж Незнайния спря, сви вежди и се обърна към Илкар.

— Какво има? — попита елфът.

— Нещо не е наред. Ако не съм се объркал съвсем, тук трябва да са кухните, а натам — протегна ръка Незнайния към вратите — е дворът.

— Значи сме под тях — предположи Илкар.

— Не сме се спускали надолу. Какво ще кажеш?

Но елфът не го слушаше, а се вторачи пребледнял в герба над огъня.

— Познавам този символ…

— И какво означава?

— Това е гербът на Драконаните. Чувал ли си за него?

— Някой и друг слух — сви рамене Незнайния. — Е, и?

— И според тебе би трябвало сега да стоим на двора?

— Ами така ми се струва, но… Илкар преглътна на сухо.

— Богове… дано не сме направили онова, което подозирам…

В първия миг размерите на кухината, в която се озова, накараха Хирад да забави крачка, а и му натежа жегата, обгърнала го още с влизането. После усети извънредно силна миризма на дърво и масло, наситена с някакъв остър дъх. Накрая две огромни очи, които го наблюдаваха от дъното на залата, сякаш го заковаха на място.

— Хирад, укроти се!

С този вик Сирендор отвори вратата вдясно от огнището и влезе тичешком. Видя двукрилата порта с герба, но спря рязко, защото пред него изникна магът с тъмния плащ. По инстинкт вдигна меча си и отстъпи, за да заеме позиция. Досети се, че неочакваната поява на мага е заради изчерпването на Булото, с което се бе прикривал. Мъжът пред него отдавна бе прехвърлил трийсетте и щеше да е симпатичен въпреки рошавата коса и брадясалите бузи, ако побелялото лице не бе разкривено от страх. Той разпери празните си ръце.

— Моля те! — зашепна. — Не можах да му попреча, но мога да възпра поне теб.

— Заради теб умря един от Гарваните… — …и не искам да видя как ще умре още един, повярвай ми. Варваринът…

— Къде е? — настръхна Сирендор.

— Не повишавай глас! Виж, той е в беда. — Под наметалото на мага се подаде котешка глава и пак се скри. — Ти си Сирендор, нали? Сирендор Ларн. — Щом наемникът кимна, магът продължи: — А аз съм Дензър. Знам как си настроен към мен, но в момента можем да си помогнем взаимно. Повярвай ми, твоят приятел наистина се нуждае от помощ.

— В какво се е натресъл? — по-тихо попита Сирендор. Неясно защо нещо в държанието на мага успя да събуди тревогата му. Вместо да го посече на място, той повярва, че Дензър се плаши от друго, а не да умре от ръката на Гарван.