Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Хирад, помни кой си. Имаме кодекс. — Незнайния стоеше до него. — Ние сме Гарваните.

След миг-два варваринът кимна и прибра меча.

— Бездруго — вметна Илкар — ще му се наложи да ни обясни много неща.

— Аз те спасих — намръщи се Дензър.

Преди да се усети, Хирад го награби и го притисна до стената, опрял подлакътник под брадичката му. Котаракът засъска и тутакси се скри.

— Спасил си ме, а? — Варваринът почти навря нос в лицето на мага. — Така ли наричаш това, че за малко не бях препечен с коричка? Незнайния ми спаси живота, а ти го изложи на риск. Достатъчно е, за да те затрия.

— Ама как… — възмути се Дензър. — Отвлякох му вниманието, за да избягаш!

— Само дето нямаше нужда, нали? — Хирад изсумтя, щом видя недоумението в очите на мага. — Слушай, човече от Ксетеск, той беше готов да ме пусне. — Варваринът се отдръпна и Дензър предпазливо опипа шията си. — Ти рискува живота ми, за да откраднеш. Дано плячката си е струвала. — Обърна се към останалите Гарвани и натърти: — Не знам защо си губя времето с този мръсник. Очаква ни Помен.

Алун побутна бележката по масата с трепереща ръка. Друга длан се отпусна върху неговата, силна и успокояваща.

— Опитай да се овладееш, поне знаем, че са живи, значи имаме шанс.

Алун вдигна глава да погледне приятеля си Троун, който трудно се бе наместил на скамейката отсреща — огромно тяло, високо над шест стъпки, могъщи рамене и гръден кош. Резките му черти имаха младежка свежест, вързаната на опашка лъскава руса коса се спускаше по гърба. Зелените, обрамчени в жълто очи гледаха Алун сериозно и угрижено.

Троун завъртя глава и опашката му се показа над рамото за миг, докато оглеждаше кръчмата. По пладне се бе напълнила и гълчавата ту се надигаше, ту звучеше по-приглушено. Маси имаше навсякъде по дъсчения под, а по краищата бяха преградени и ниши, където хората можеха да поговорят в някакво подобие на уединение.

— Какво са написали, Уил? — Гласът на Троун, дълбок и ръмжащ, както се очакваше при такъв гръден кош, пак изтръгна Алун от тежкото униние.

Уил седеше до него — дребен, жилав мъж със светли очи и черна брада. Косата му оредяваше. Подръпна носа си с палец и показалец, веждите му се събраха, докато четеше на глас.

— Не много. „Твоята жена магьосница бе отведена за разпит относно делата на Школата Дордовер. Ще я освободим невредима, ако бъде сговорчива. Тогава ще пуснем и синовете ти. Повече няма да се свързваме с теб.“ — Значи знаем къде е тя — каза третият от групата, чиято помощ бе потърсил Алун.

Джандир беше елф, млад, с издължено лице, светлосини овални очи, рус, с късо подстригани коса и брада.

— Да, знаем — съгласи се Троун. — Както знаем дали можем да вярваме на словата в тази бележка.

Той облиза устните си и бодна с вилицата още едно парче месо.

— Трябва да ми помогнете!

Погледът на Алун шареше отчаяно по лицата на тримата. Троун се взря в Джандир, после и в Уил. Те кимнаха поред.

— Ще го направим — обеща Троун с пълна уста. — И без да протакаме. Почти няма надежда онзи да освободи жена ти и децата.

Алун кимна.

— Наистина ли го мислиш? — усъмни се Уил.

— Момчетата са близнаци с нейните заложби — напомни Троун. — Ще станат могъщи магове под грижите на Дордовер. И Алун е убеден, че щом се разправят с Ериан, най-вероятно ще убият и тях. Трябва да ги измъкнем оттам. — Пак се обърна към Алун. — Но няма да ти излезе евтино.

— Не ме е грижа колко ще струва.

— Разбира се, аз няма да взема пари — побърза да добави якият мъж.

— Не, приятелю, няма да откажеш. — По лицето на Алун плъзна сянка на усмивка, но в очите му блестяха сълзи. — Само искам да се върнат у дома.

— Ще се приберат. А сега — надигна се Троун — първо ще те отведа у вас. Ти си почини, ние ще умуваме. Ще дойда пак по-късно.

Помогна му да стане от скамейката и двамата бавно излязоха от кръчмата.

Ричмънд и Талан бяха преместили тялото на Рас в тиха стая, издълбана навътре в скалите на планинския склон, където бе врязан и целият замък. Около него горяха свещи — по една за всяка от четирите посоки на света. Лицето му беше измито и обръснато, бронята — закърпена и избърсана. Ръцете бяха отпуснати покрай тялото, а мечът в ножницата бе положен на гърдите му.

Коленичилият Ричмънд не се огледа, когато влязоха Хирад, Сирендор, Незнайния и Илкар. Стоящият до вратата Талан им кимна безмълвно.

Гарваните се подредиха около масата в средата и склониха глави, за да отдадат почит на своя загинал приятел. Всеки си спомняше и скърбеше. Но само двама изрекоха словата си.