Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Когато свещите догаряха, Ричмънд се изправи и върна меча си в ножницата.

— Обричам душата си на твоята памет. Ще се подчинявам на всяко твое желание отвъд булото на смъртта. Когато ме повикаш, ще ти отвърна. Докато дишам, ще бъда верен на дадената дума. — Накрая гласът му спадна до горчив шепот. — Не стоях рамо до рамо с теб, когато бях длъжен. Съжалявам.

Обърна се към Незнайния, който кимна и тръгна около масата. Угаси първо свещта до главата на Рас, после останалите.

— На север, на изток, на юг, на запад. Макар че си отиде, ти оставаш вечно един от Гарваните и ние ще те помним винаги. Дано боговете се усмихнат на душата ти. Дано те съпровожда сполука във всичко, което ще срещнеш сега и във вечността.

В мрака отново настана мълчание.

Дензър остана в покоите на Серан. Мъртвият маг бе положен на леглото, покрит с чаршаф. Дензър още не проумяваше защо го пощадиха, но това не му пречеше да се радва. Цялата Балея имаше причина да се радва на това, но най-вече Ксетеск сред всички градове можеше да си отдъхне.

Котаракът навираше муцунка в краката му. Дензър плъзна гръб по стената и седна на пода.

— Питам се дали наистина е каквото търсехме — промърмори, докато оглеждаше амулета от всички страни. — Според мен го намерихме, но трябва да се уверя. — Животинчето го зяпаше, но нямаше да намери отговора в очите му. — Сега въпросът е ще ни стигнат ли силите да го направим?

Котаракът скочи под наметалото и се сгуши на топло. Започна да се облизва.

— Да, ще ни стигнат — отговори си сам.

Затвори очи и усети оформящата се около него мана. Този път щеше да му е трудно, но беше длъжен да провери. Свързването на умовете на такова разстояние изцеждаше и тялото, и съзнанието. Знанието и славата си имаха своята цена… ако изобщо му бе съдено да ги постигне.

Погребаха Рас извън стените на замъка и белязаха земята над гроба със знака на Гарваните — простички очертания на птичата глава с уголемено око и разперено над главата крило.

Всички си тръгнаха, уморени и гладни. Но не и Ричмънд. За самотния воин до гроба, коленичил във влагата на ветровитата безлунна нощ, Поменът щеше да продължи до зазоряване.

Щом седнаха около една маса в огромните кухни, Илкар разказа на Талан какво се случи, след като влязоха в прохода между измеренията. И чак тогава Хирад се разтресе.

Взе чашата с кафе, но се опули към своите подскачащи ръце. Течността се плискаше по пръстите му.

— Добре ли си? — разтревожи се Сирендор.

— Де да знам. Май не съм.

Варваринът доближи чашата до устните си, но не успяваше да отпие. Кафето потече по брадичката му. Сърцето блъскаше в гърдите му. По челото му изби пот. Паметта го заливаше с видения за Ша-Каан… и огъня. Пак усещаше жегата и дланите го засърбяха. Накрая стовари чашата на масата.

— В името на земните богове, Хирад, какво ти е?! — сепна се Сирендор.

Варваринът се усмихна. Сигурно му личеше как се е поддал на ужаса.

— Трябва да легнеш — настоя другият Гарван.

— Чакай да се окопитя малко. Не вярвам краката да ме носят точно сега. — Останалите го гледаха, забравили за храната. Той вдигна рамене. — Ами аз дори не вярвах, че те съществуват. Толкова голям… Толкова огромен. И ето го пред мен! — Вдигна трепереща длан към лицето си. — Прекалено могъщ. Не мога…

Млъкна и тръпката мина по цялото му тяло. На масата задрънчаха ножове и чинии. Едва преглъщаше.

— Какво ти каза? — попита Илкар.

— Гласът му гърмеше в главата ми. Говореше за измерения и портали, искаше да знае какво правя там. Ха! Смешна работа… толкова грамаден, а го засягаше с какво съм се захванал аз. Толкова съм дребен, а ми каза, че съм бил силен. — Разтресе се отново. — Щял да ме познае, ако ме намери отново. Можеше да прави с мен каквото си поиска. Можеше да ме смачка като муха. Да ме помете. Защо не го направи? Ех, ще ми се да си спомня всичко.

— Хирад, започна да се отнасяш — прекъсна го Сирендор. — Мисля, че е по-добре да чуем тази история друг път.

— Извинявайте. Добре ще е да полегна, ако ме крепиш да се довлека дотам.

— Ей сега — усмихна се Сирендор и му помогна да стане на краката си.

— Богове, сякаш не съм бил на себе си цяла седмица…

— Ти не си на себе си от деня на раждането си.

— Ларн, я ми се разкарай от главата.

— Става, но тогава ще пльоснеш на пода.

— Накарай го да пие горещо сладко питие, и то много — обади се Незнайния, когато двамата се затътриха покрай него.

— Само да не е алкохол.

— Онзи маг от Ксетеск още ли е тук? — смънка Хирад и Незнайния кимна.