Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Тя пак се отпусна на постелята. Туптящата болка в главата й предизвикваше вълни на гадене. Потръпна с надеждата, че е повърнала за последен път, но не й се вярваше.

Всеки мускул се сгърчваше мъчително, всяко сухожилие се напрягаше до скъсване. Кожата на гърдите й се бе опънала така, че би се сцепила, ако посмееше да вдиша по-силно. От плиткото задъхване изтерзаните й дробове свиреха. Скоро щеше да й олекне. Тя обаче нямаше представа колко дълго е била в несвяст, затова не знаеше кога ще отминат симптомите.

Но телесната болка беше нищо в сравнение с бездната, отворила се в душата й заради раздялата с нейните синове. Те придаваха смисъл на живота й. За тях трепереше и се присвиваше тялото й. Опитваше се да ги достигне с ума си, но някак знаеше, че няма да успее. Прокле се, че толкова отлагаше да ги научи на мисловната връзка.

Къде ли са сега? Дали са заедно? Примоли се на всички богове да е така. Но дали са живи? Опиатът отпусна още малко безмилостната си хватка и сълзите бликнаха. Раздрусаха я ридания, воплите й отекнаха в нейния затвор. Когато се изтощи, тя заспа отново.

Зората и второто събуждане не я избавиха от страданията. Бледа светлина проникна през прозорчето, врязано в стената под тавана на кръглата стая. Тя знаеше, че е в някаква кула. В стаята имаше малък нар, бюро и стол, също и килим, чиито червено-златни шарки бяха избледнели, но поне дебелината му я спасяваше от студа на каменните плочи. Беше с нощницата, с която я бяха отвлекли. Нямаше нито чорапи, нито чехли на краката си, а стаята беше мразовита. Прах покриваше всяка равна повърхност и се сгъстяваше във въздуха, щом тя се размърдаше от една неудобна поза в друга. Придърпа одеялото, за да завие и раменете си.

Единствената врата непрекъснато привличаше вниманието й — заключена и залостена с резе, дебелите дъски наравно с каменната рамка в стената. Сълзите отново замъглиха погледа й, но този път имаше сили да ги спре. Пришпорваше ума си да търси мана, да намери път за бягство от кулата. Да, имаше я, пулсираше в самата нея, течеше наоколо, неспирна и вечно променлива, меняща посоките си случайно и хаотично. Само едно заклинание я делеше от избавлението. Вратата не би устояла на нейното Огнено кълбо.

Но докато се готвеше да направи магията, спомни си думите „… твоите момчета ще умрат“. Разумът й си върна властта и тя откри, че е станала от нара. Свлече се на стола.

„Търпение. Само търпение…“ Гневът у един маг беше опустошителен, а докато не се увери каква е участта на синовете й, не би си позволила да отприщи прословутата избухливост на рода Маланвей.

Копнежът в душата и болката във вътрешностите се засилваха, затова пък разсъдъкът й се избистри. Знаели са, че е магьосница, и са дошли да я отвлекат от Дордовер с предварително обмислена цел. Искаха да господстват над нея. Не е лесно да наложиш волята си над маг, който е в съзнание, без да го вържеш и пребиеш. Намерили са начин да я направят покорна — чрез синовете й. Затова тя се надяваше, че са живи. И би трябвало да са наблизо. Който и да е заповядал отвличането й, сигурно не очакваше тя да се подчини, без да види своите момчета. Имаше надежда, да, но радостта от скорошната среща с тях угасна бързо при вида на заключената врата.

Сърцето й се късаше, щом си представяше децата — толкова малки, а сами и уплашени. Отмъкнати посред нощ, заключени в непознато и неразбираемо за тях място. Как ли се чувстваха? Предадени и изоставени от онези, които уж ги обичаха най-всеотдайно. Ужасени от самотата и своята безпомощност. Зашеметени от раздялата със своята майка. Под скръбта закипя ярост.

— Търпение — промърмори си повторно. — Търпение… Онези щяха да дойдат скоро. В стаята имаше кана с вода, но не и храна.

Вторачи се във вратата, а омразата към похитителите вреше във вените й, брофанът изцеждаше силата й, тялото й звънеше от мана и обич към децата.

Само че когато най-после завъртяха ключа и мъжът, от когото се страхуваше, застана пред нея, тя можа единствено да изхлипа благодарността си, щом чу думите му:

— Добре дошла в моя замък, Ериан Маланвей. Предполагам, че се възстановяваш. Според мен сега е по-добре да те заведем при твоите прекрасни момченца.

Мръзнеше и седеше сам на напукана земя насред безмерен и безлик простор. Въпреки безветрието нещо рошеше косата му и когато погледна напред, там беше драконът. Едрата му глава закриваше тялото. Дъхът на чудовището го обгърна и той можеше само да седи, докато кожата на лицето му изгаряше, а костите потъмняваха и се напукваха. Отвори уста да изпищи, обаче не се чу нито звук. После летеше над почерняла и пушеща земя. Небето над него гъмжеше от дракони, само че долу нищо не помръдваше. Потърси с поглед ръцете си и не ги намери, опита се да усети лицето си — плътта я нямаше. Жега. Той тичаше. Размахваше ръце трескаво, но краката му бяха толкова мудни… Звярът го догонваше, нямаше къде да се скрие от него. Падна, чудовището пак му се изпречи и го обля с огън. И пак можеше само да седи, докато кожата му изгаряше, а костите потъмняваха и се напукваха. Нямаше къде да избяга. Нямаше къде да се скрие и пламъците изпариха очите му, той беше безсилен да ги затвори. Отвори уста да изпищи…