Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Да, но онзи взрив…

— Знаеш не по-зле от мен, че допреди две години щяхме да ги размятаме и да докопаме мага преди изобщо да е направил заклинанието. Трябва да се нагодим някак…

Сирендор се запъна и си помогна с голяма глътка от кафето. Варваринът не откъсваше поглед от него.

— Хирад, искам след десет години да си спомняме доброто старо време. Ако упорстваме в напъните да поддържаме отряда какъвто беше досега, няма да издържим десет години.

— Една схватка завърши лошо за нас и ти си готов да се откажеш…

— Не говорим само за една схватка. Вчера видяхме какво може да ни сполети по всяко време. Виждахме го от две години. Всички ние. Ти обаче предпочиташе да си затваряш очите.

— Значи всички — освен мен — искате да разпуснем отряда?

Хирад не се учуди много, че погледът му се замъгли от влага. Неговият свят се разпадаше пред очите му, а той не намираше изход. Поне в този миг.

— Не е задължително. Може би ще си починем, за да го обмислим. — Сирендор разпери ръце. — Боговете са ми свидетели, че никой от нас вече не се нуждае от парите, които ни носят новите договори. Понякога се чудя дали ако си преброим имотите, няма да излезе, че притежаваме половината Корина. — Усмивката му посърна бързо. — Чуй ме — казах ти това, защото решихме да седнем и да си поговорим, когато се върнем в града. Нека решаваме след като сме имали време да отсъдим.

Хирад се вторачи в кафето си, парата сгряваше лицето му. Пак не отвори уста.

— Ако и занапред се преструваме, че всичко е както преди няколко години, някой ден ще се окаже, че сме станали много бавни. Хирад?… — Варваринът вдигна глава. — Не искам да те загубим като Рас. Не искам да видя как загиваш.

— Това няма да го видиш — доста троснато отвърна Хирад. Доизгълта кафето на един дъх, стана рязко и стисна устни, за да не треперят.

— Отивам да се погрижа за конете — каза след малко. — Нищо не пречи да си тръгнем по-скоро оттук.

Излезе на двора и поспря, загледан в мястото, където Гарваните може би се бяха сражавали за последен път. Избърса очите си ядосан и тръгна към конюшните.

Илкар също се отказа да си доспи и отиде в покоите на Серан. Тялото на мага от Листерн, най-малката Школа, бе преместено върху ниска маса в кабинета и покрито с чаршаф. Илкар отдръпна края, за да погледне лицето, и се намръщи.

Кожата на мъртвеца се бе опънала върху костите на черепа, цялата му коса белееше. Не изглеждаше така предишната вечер. А почистената рана на челото като че бе причинена от малък нокът.

Долови движение зад гърба си и се обърна. Дензър, магът от Ксетеск, стоеше на прага на спалнята. Лулата димеше полека в устата му, котаракът се гушеше под наметалото. Тази лула не му подхождаше, въпреки, че изтощението го състаряваше привидно далеч над неговите трийсет и няколко години.

— Достойно за съжаление, но неизбежно последствие — рече Дензър.

Наистина изглеждаше ужасно изнурен — лицето му сивееше, тъмните му очи бяха хлътнали. Облегна се на рамката на вратата.

— Какво го е сполетяло? Магът от Ксетеск сви рамене.

— Не беше млад. Предвиждахме, че може и да умре. — Пак същия жест. — Нямаше друг начин. Той се опита да ни попречи.

— Кои сте вие? — Илкар се досети внезапно. — Ааа, котаракът…

— Да, той е Следник.

Елфът пак покри главата на Серан с чаршафа и застана срещу Дензър.

— Я по-добре седни, преди да си се свлякъл. Искам да чуя отговори на някои въпроси.

— Не съм се заблуждавал, че идваш от учтивост — усмихна се Дензър.

— Така е — кимна сериозно елфът.

Илкар се настани на стол и щом видя как другият маг се просна на леглото на Серан, не се наложи да задава първия въпрос. Дензър не би имал сили да се измъкне от замъка през нощта.

— Вчера се престара, нали?

— Имах още работа, след като взех това. — Магът измъкна изпод наметалото амулета, който носеше на шията си. — Сигурно искаш да ме питаш за него.

— Що за работа си вършил? — изгледа го косо елфът.

— Трябваше да се уверя, че това е предметът, който търсим.

— Увери ли се?

— Да.

— От Ксетеск ли те изпратиха?

— То се знае.

— Ами битката?

— Да речем, че беше твърде лесно да ме включат в щурмовите отряди, но нападението не започна заради мен, ако това е същината на въпроса ти.

— Не беше ли по-просто да се присъединиш към защитниците на замъка?

— Замък, в който има маг от Драконаните? Шегуваш се — каза Дензър ухилен. — Уви, Серан не понасяше Ксетеск.

— Защо ли не съм изненадан? — промърмори елфът.