Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Тогава двамата бяха готови да умрат, посечени от меча на варварина. Но ако бяха срещнали края си — той с пращящи под острието кости, а котаракът с пронизителен вой сред изблик на мисловна енергия, това би означавало и гибел за цяла Балея.

Дензър вдигна глава и се взря в Незнайния воин. Благодарение на него все още имаха шанс. На него и на простичките правила, към които се придържаха Гарваните. Те бяха причината този отряд да е най-търсен сред всички наемнически групи и да побеждава винаги. Отнемането на живот в честна битка бе позволено, същото важеше и когато бранеха себе си и съратниците си, но иначе означаваше убийство. Гарваните май бяха единствените, останали с чиста обща съвест след десет години в предните редици на битките редом до мародери, бандити и други платени войници, които почти по нищо не се различаваха от обикновените главорези.

Мнозина твърдяха, че тъкмо неотклонното придържане към собствения им кодекс правеше Гарваните силни и страшни за противника. Дензър не се съмняваше, че повсеместната вяра в този мит им помага неимоверно. Но според него успехът им се дължеше най-вече на това, че всеки беше необикновен, дори изключителен, а като отряд ставаха ужасяващи.

И все пак тъкмо кодексът наклоняваше везните в тяхна полза, когато някой обмисляше дали да плати цената за наемането им. Техните работодатели очакваха, че договорът ще бъде спазен, а Гарваните ще се придържат към обичаите, които определяха протичането на сраженията.

Кодексът… „Отнемай живот, но не убивай.“ Толкова просто. Мнозина опитваха да се придържат към правилото, избирайки призванието на наемен боец или маг.

Но на повечето им липсваха дисциплина, ум, издръжливост или умения, за да не се поддадат на изкушението в разгара на битката, да са едни и същи при победа или поражение, а и след това. Никой друг не бе опазил името си неопетнено цели десет години.

Твърде лесно бе да ги описват като герои, но Дензър ги бе виждал неведнъж в сражение и за него нямаше съмнение какво представляват. Задружна група от страшни войници. Но не и убийци.

Пак огледа крадешком седящите около масата мъже, всеки улисан в мислите си. Изглеждаха уморени и страхът за миг го прободе в сърцето — ами ако наистина откажат?

А той имаше нужда от тях. Ксетеск имаше нужда от тях. Богове!… Цяла Балея имаше нужда от тях, ако сведенията на шпионите наистина предвещаваха възраждането на Върховните вещери. Но ще съумее ли да ги убеди какво трябва да бъде сторено, а Ксетеск ще се опита ли да сплоти Школите?

Дензър се досещаше какви изпитания му предстоят тепърва, но сега се питаше дали не е изправен пред най-трудното.

Гарваните.

Не се и надяваше, че дори ако чуят истината от него, това би повлияло на решението им. Те приемаха договори не защото вярваха в нечия кауза. Всъщност това не ги засягаше. Предложената работа трябваше да бъде заплатена достатъчно и да е подходяща за тяхната слава и усилия. Да си струва рисковете. Затова беше безсмислено да споделя истината с тях, поне докато стане невъзможно да я премълчава. Никакво заплащане не би стигнало да уравновеси опасностите, пред които ще ги изправи.

Дензър сдъвка следващата хапка, докато съжаляваше горчиво, че не успя да завари Гарваните в Корина, както бе намислил. Може би там би успял да скрие от тях за известно време принадлежността си към Школата. В кроежите на Ксетеск изобщо не бе предвидено Гарваните да се присъединят към защитниците на замъка Таранспайк. Без да иска, Дензър им стана омразен, а сега дори не можа да убеди Илкар да приемат парите му, за да го придружат до Корина, където бездруго щяха да се върнат.

Вдигна глава и срещна погледа на Незнайния. Боецът преглътна спокойно и посочи Дензър с върха на ножа си.

— Да те питам нещо — виждал ли си дракон преди?

— Не.

— Не си значи… И какво щеше да правиш, ако Хирад не бе отвлякъл вниманието му изцяло, докато ти отмъкваше ценната си плячка?

Дензър се усмихна само с ъгълчетата на устните си.

— Много уместен въпрос. Присъствието на дракон не влизаше в сметките ни.

— Очевидно. Ако питаш мен, щеше да умреш.

— Може би.

Дензър помръдна рамене нехайно, макар да беше убеден, че щеше да се справи без затруднения. Прозря обаче накъде бие събеседникът му. Щеше да получи своя шанс.

— Не може би, а непременно. — Незнайния обра със залък соса от чинията и грижливо го пъхна в устата си. — Следователно можем да твърдим, че сме ти помогнали, ако ще и неволно, да вземеш амулета.