Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Дензър кимна сговорчиво и напълни чашата си от медния чайник на масата.

— Какъв дял би искал да получите?

— Пет на сто от цената, на която ще го продадете. Магът изду бузи с привидна досада.

— Това са куп пари!

Незнайния на свой ред вдигна рамене.

— Ако предпочиташ, смятай, че изкупваш вината си за смъртта на един от Гарваните. Или за незнайно колко нощи, когато ще се будим треперещи и препотени от видяното там. Нямам нищо против да призная пред тебе, че само с цялата сила на волята се спрях да не побягна.

— Което би ти се случило за пръв път — вметна Илкар в неловкото мълчание.

— И нямаше да си единственият — добави Сирендор. Другите кимнаха мълчаливо с прикрити усмивки.

— А вие дори не знаехте какво ми беше на мен.

Обърнаха се едновременно. Хирад стоеше до вратата. Тръгна бавно към тях и видяха колко изпито е лицето му, с бръчици около очите.

— Хирад, добре ли си? — попита Сирендор.

— Правичката да си кажа, не съм. Седях отвън и си припомнях какво чух от Ша-Каан. Ако онази врата още я имаше, щях вече да съм върнал амулета.

— Защо? — пак се обади Сирендор, а Дензър затаи дъх.

— Драконът спомена нещо. Те били на стража пред прохода между техния свят и нашия и пазели онова, което не бивало да сътворяваме. Както и да е… Сега е разгневен. Ами ако реши повече да не брани портала?

— Хирад, не проумявам за какво говориш. — Пак беше Сирендор. — Само съм сигурен, че зърнем ли дракон в небето на Балея, свършено е с нас.

— Какво искаш да кажеш? — намеси се Дензър.

— Че аз какво казах според тебе? — троснато отвърна варваринът. — Всички ще измрем. Те са прекалено силни и са прекалено много, от мен да го знаеш.

— Слушай, хайде да се върнем към предния разговор. — Дензър отново гледаше само Незнайния. — Ще се съглася да получите вашите пет процента, ако вие се съгласите да ме охранявате по пътя до Корина.

Илкар се извъртя, сякаш някой го зашлеви.

— Вече ти казах, че няма да работим за Ксетеск — подчерта тихо и уверено.

— Ей, магът от Ксетеск, според тебе колко струва тази твоя джунджурийка? — неочаквано се намеси Хирад.

Веждите на Дензър се извиха.

— Ами не мога да гарантирам, но според мен цената е около пет милиона сребърника.

Възцари се кратко мълчание — останалите се облещиха към него.

— Приемаме задачата.

— Хирад! — изръмжа Илкар. — Ти не разбираш…

— Илкар, това са добри пари.

— По-скоро изумително добри — уточни Талан. — Четвърт милион сребърника, за да придружим пътник в посока, в която и без това ще поемем.

Хирад повтори безмълвно числото, но елфът му каза:

— Не мога да повярвам, че тъкмо ти си готов да се съгласиш. Малко оставаше да умреш заради него.

— Ъхъ, значи ми е длъжник. — Варваринът не поглеждаше мага от Ксетеск. — Не съм длъжен да го харесвам. Не съм длъжен и да му понасям физиономията. Дори мога да си го мразя и занапред. Достатъчно е да го изтърпя да язди близо до мен, докато пристигнем в Корина. Тогава ще ни стовари цяла торба пари и повече няма да го видим. Май ще се примиря.

— Не е толкова просто — настоя Илкар.

— О, напротив.

— Не е. За мен е нетърпимо… — започна елфът, варваринът обаче застана до него.

— Знам, че нравите на Ксетеск са ти противни…

— Меко казано. — …но като си помисля за какво сте си шушукали зад гърба ми, не е добре да се лишим от толкова пари, нали? Може да са последните, които някой ще ни плати. — Илкар му се озъби. — Проумей, че ако гласуваме, ще загубиш. Не разпалвай препирни.

Очите на елфа се присвиха, а Незнайния протегна ръка на Дензър.

— Споразумяхме се. Талан ще състави договора, а аз и ти ще го подпишем. Няма да посочваме сума, а само процента от цената и твоето задължение да го изплатиш.

— Превъзходно! — одобри Дензър и двамата си стиснаха ръцете.

— Така си е. — Незнайния допи чашата си. — Да знаете, надушвам вече пиршество в „Гарваново гнездо“.

Вратата на кухните пак се отвори.

— Чух, че не сте могли да спасите моя маг. Жалко. Серан беше свестен човек.

Гарваните се обърнаха към доскорошния си работодател, Дензър — към доскорошния си противник, когото всички те срещаха за пръв път. Барон Гресе беше на средна възраст, но умът му не губеше остротата си, а четиримата му синове имаха жизненост в изобилие, ако неговата започнеше да гасне. Макар да беше сред петимата най-богати барони, не се кипреше с пищни дрехи, а носеше практично облекло за езда — плащът метнат през едната ръка, кожена куртка, вълнена риза и платнен панталон с подшита кожа по крачолите.