Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Погледът й попи всичко веднага — малко мърлявите кестеняви коси, кръглите личица, бледосините очи, малките носове, леко щръкналите уши и ръцете с дълги пръсти. Нейните прекрасни момчета.

Обърнаха се към нея едновременно и тя протегна ръце към тях. Тогава у нея кипна неизпитана до този ден ненавист. Защото отначало момчетата съзряха у нея не своята майка и закрилница, а предателката, която бе позволила да ги отвлекат, бе допуснала да се страхуват.

— Тук съм. Мама е с вас.

Те се хвърлиха в прегръдката й и тримата се разплакаха, докато накрая можеха само да се вкопчват силно, сякаш това можеше да попречи пак да ги разделят.

— Мамо, къде сме? — попита Том, седнал отляво.

— Далеч сме от дома, в един замък, пълен с лоши хора — отвърна Ериан, притисна ги към себе си и зло се вторачи във вратата. Знаеше, че отпред чака Исман. — Трябва да им помогна, да им отговоря на въпроси за магията и после ще ни пуснат.

— Кои са те?

Арън отметна глава назад да погледне майка си с объркани, недоумяващи очи. Тя усети, че ръката му я стиска силно на кръста.

— Когато се приберем вкъщи, ще ви разкажа всичко за тях. Но тези хора се опитват да разберат магията. Онова, което не разбират, ги плаши. Така е било винаги.

— А кога ще си отидем? — поиска да знае Арън.

— Не знам, любими мои — въздъхна Ериан. — Не знам и какво искат да ме питат. — Усмихна се, за да ги разведри. — Я чуйте… Когато сме си у дома, ще ви позволя да изберете следващия ни урок. Какъв да бъде?

Момчетата се наведоха, спогледаха се отблизо, кимнаха си и изрекоха в един глас:

— Мисловната връзка! Тя се разсмя.

— Познах. Лоши момчета! За да си приказвате, без да ви чувам. — Ериан ги погъделичка по корема, те се разкикотиха и зашаваха. — Тъй… — Изгледа с погнуса чиниите на масата. — Искам да изядете хляба, но нищо друго, разбрано? Сега ще отида да направя каквото е нужно, за да се приберем у дома. По-късно ще се върна да учим, надявам се да не сте забравили всичко от миналата седмица.

Понечи да стане, но момчетата не я пускаха.

— Мамо, трябва ли да излизаш?

— Колкото по-скоро отида, толкова по-бързо ще се върнем вкъщи при баща ви. — Наведе се да ги прегърне. — Няма да се бавя, обещавам ви.

Побутна назад ръцете им и отвори вратата. Исман я изгледа стреснат. Дългурестият войник се отдели от стената, до която се гърбеше, и кожената му туника се опъна върху захабената кафява риза.

— Толкова скоро?

— Бързам — грубо му каза Ериан — да отговоря на въпросите ви. Моите момчета не бива да са далеч от баща си и трябва да спят в собствените си легла.

— Ние също искаме престоят ти тук да е колкото може по-кратък — невъзмутимо я увери Исман. — Капитанът ще те разпита скоро, а дотогава…

— Веднага — прекъсна го Ериан.

— Не можеш да заповядваш тук — присмехулно напомни войникът.

Ериан се усмихна и пристъпи към него. Лицето й се скова, усмивката беше като залепена.

— Ами ако мина през теб? — изсъска, пребледняла от ярост. — Какво ще сториш? — Лицата им бяха на една педя и той се стараеше да не я погледне в очите. — Ще ме спреш ли? Ще ме убиеш? — Тя прихна. — Боиш се от мен, защото и на двама ни е ясно, че съм способна да те погубя преди да изтеглиш меча от ножницата. Няма друг наблизо. Не ме предизвиквай. Само искам веднага да ме отведеш при твоя капитан.

Той стисна устни и кимна.

— Той каза, че си опърничава. Следяхме те от месеци преди да те хванем. Каза, че такива като тебе знаят много, но са самонадеяни. — Мина покрай нея и тръгна надолу по спиралната стълба. В подножието й спря и я изгледа. — Прав беше. Както винаги. Ако си мислиш, че можеш да ме убиеш — направи го. Зад следващата врата чакат трима от нашите. Няма да стигнеш далеч. Това също е ясно и на двама ни, нали?

— Но ще си доставя удоволствието да те гледам как умираш — натърти Ериан. — И ще виждам страха в очите ти. Помисли за това. Ако не ме дебнеш всеки миг, няма да се досетиш кога ще направя магия. Няма да знаеш не е ли настъпил последният ти миг.

— Твоите деца са в ръцете ни — пак се ухили Исман.

— Значи ще се постараеш за тях да се грижат добре. И внимавай да не застанеш с гръб към мен.

Войникът изсумтя пренебрежително, но когато се пресегна да отвори вратата, може би трепна.

Дензър седеше на скамейка в края на дълга маса, а мнозина от мъжете наоколо бяха готови да го убият само преди няколко часа. Хирад Хладнокръвния, варваринът, не беше тук. Сирендор Ларн каза, че отишъл да се погрижи за конете. Дензър потръпна незабележимо, остави вилицата в чинията с недоядената закуска от хляб и месо в сос и взе чашата с кафе. Котаракът мъркаше на скамейката до него и се наслаждаваше на топлината от огнищата в кухнята.