Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Ръце опряха в лицето му. Опомни се седнал, без никакъв дракон и никаква почерняла земя наоколо. В огнището боботеха пламъци. Илкар остави ръжена, с който ръчкаше дървата за да се разгорят. Хирад си рече, че сигурно е студено в стаята, а той се бе сгорещил. До премала. Талан и Незнайния също бяха седнали в леглата си, а Сирендор притискаше лицето му с длани.

— Успокой се, Хирад. Всичко свърши. Било е сън. Хирад още веднъж огледа стаята задъхан, но пулсът му се укротяваше.

— Извинявайте…

Сирендор го потупа по бузите и се изправи.

— Уплаши ме до полуда. Помислих, че умираш.

— И аз — промърмори варваринът.

— И ти, и всички останали в замъка — подхвърли Илкар с прозявка и се протегна.

— Силно ли крещях? — успя да се усмихне Хирад. Елфът кимна.

— И още как. Помниш ли сънищата си?

— Май няма да ги забравя никога. Дракони. Хиляди дракони.

И Ша-Каан. Но не бях тук. Онова незнайно място беше мъртво. Техният свят, тъй си мисля. Ша-Каан ми каза, че сами го унищожават. Всичко чернееше изгорено. И Ша-Каан ме изгори, но не умрях. Седях и врещях, ама без звук. Не разбирам. Как е възможно да има друг свят? Къде е той?

Хирад потрепери.

— Не знам — отвърна Сирендор. — Знам само, че по-уплашен не съм бил през живота си. Тези твари не съществуват.

— О, съществуват, по това вече няма спор.

— Знаеш какво исках да кажа. Най-добре поговори с Илкар, но малко по-късно. Може би всички трябва да говорим с него. Тези приказки за измерения и дракони… Обърках се.

Сирендор млъкна, защото Хирад не го слушаше и попита:

— Кое време е сега?

— Остава час до зазоряване — отговори Незнайния, след като дръпна пердето и погледна през прозореца.

— Стига ми толкова сън — реши варваринът, надигна се и облече брича и ризата. — Отивам в кухнята да пийна кафе. — Сирендор и останалите се спогледаха, което го накара да се замисли. — Не сте против, нали?

— Не сме — увери го Сирендор. — Идвам с тебе.

— Благодаря — усмихна се Хирад.

И Сирендор го направи, но малко против волята си.

Работата в кухните на замъка никога не спираше, тук винаги беше задушно заради шестте огромни огнища. Повечето място бе запълнено с маси за работа и хранене, на куки и рафтове по стените висяха тенджери, котли, тигани и всевъзможни прибори, някои от които озадачаваха варварина. Димът излизаше през комините, изпаренията — през отворените прозорци високо под тавана. Топлината тук беше приятна, резкият заповеден говор се смесваше със смях, навсякъде се просмукваха миризма на печено месо и приятен аромат на току-що опечен хляб, които напомняха за отдавна останалия в миналото дом.

В едно от огнищата вреше огромен котел с вода. По подноси наблизо бяха наредени чаши, имаше достатъчно смляно кафе. Двамата мъже се усамотиха на маса в ъгъла, за да говорят по-спокойно, докато се ободряваха с горещото питие.

— Сирендор, доста си намусен.

Погледите им се срещнаха. Очите на Сирендор бяха натъжени, мръщеше се и цялото му лице бе някак свито от тревога. Хирад не бе свикнал да го вижда такъв.

— Обсъдихме това-онова…

— Кои?

— Ами всички, докато ти спеше.

— Нещо не ми харесва как подхващаш приказката… Вече разбираше, че затруднението е сериозно.

— Никой от нас не се подмладява с годините.

— Какво?!

— Добре ме чу.

— Ларн, аз съм на трийсет и една! Ти си на трийсет, нашият грамадан е само на трийсет и три, а е най-старият сред нас! Що за щуротии ми дрънкаш?

— Ти колцина наемници над трийсет познаваш, които още могат да оцелеят всред сражение?

Хирад вдъхна през зъби.

— Е, не са много, ама… ние сме различни. Ние сме Гарваните.

— Да, ние сме Гарваните. И ние също ставаме прекалено стари за битки.

— Майтапиш ли се! Вчера направо разгромихме онази сган.

— Така ли? — Сирендор се подсмихна, щом Хирад кимна убедено. — Точно това очаквах от тебе. А според мен вече нямахме надмощие.

— Защото дълго стояхме и гледахме отстрани. Нали ви казах — ако не си вършим работата, отвикваме от нея.

— Богове!… Хирад, голям инат си, щом не искаш да видиш истината. Как мислиш, случайност ли е, че лека-полека намаляха договорите за участието ни на предна линия в сраженията, а се наемаме като съветници или резервен отряд? — Варваринът си замълча. — Онова наше надмощие вече го няма. И вчера, когато трябваше да се намесим, за малко не се провалихме.

— Стига бе, Ларн…

— Рас умря! — Сирендор се озърна и заговори по-тихо. — И ти можеше да умреш. Ричмънд допусна немислима грешка, Илкар не можа да задържи щита. Ако не беше Незнайния, май щяха да ни пометат. Нас — Гарваните!