Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Нещо не ти дава мира, господарю.

— Хм… — Стилиан сви устни. Ако Найър останеше с впечатлението, че не иска да сподели с него, щеше да го приеме като лична обида. Не биваше да допуска това. Засега. — Видяла е всичко, от което се опасявахме. Западняците завладяват селата в близост до Чернотрън. Чула лично как един шаман предложил на селяните да пощади живота им срещу дял от реколтата и покорство. Събраните сведения са неоспорими. Те струпват армиите си, вече са обединени, а магията на шаманите е могъща.

Найър кимна и прокара пръсти през дългата си посивяваща коса.

— Ами в Парве?

— Помолих я да се запъти натам.

— Кой — Селин?!

— Да. Няма кой друг, а ние се нуждаем от отговори на въпросите си.

— Но, господарю…

— Найър, рисковете са ми добре известни! — сопна се Стилиан, но изражението му се смекчи незабавно. — Моля те да ми простиш.

— Няма за какво.

Найър го потупа по коляното.

— Отсега нататък трябва да сме извънредно внимателни — отбеляза Стилиан, щом пак отпи от виното. — Нашите Бдящи сигурни ли са, че Върховните вещери все още са оковани?

Въздишката на Найър се проточи.

— Според нас е така.

— Това не стига.

— Моля те, Стилиан, нека ти обясня. — Найър не биваше да се обръща към него по име, но Стилиан се престори, че не забеляза. Старият маг рядко се съобразяваше с обичаите. — Заклинанията, с които установяваме, че Върховните вещери все още са в клетката от мана, са твърде сложни и се изчерпват за това тримесечие. Забавихме се заради необикновеното оживление в пространството между измеренията, където се намира клетката.

— Кога ще имаме отговор?

Стилиан дръпна шнура, който висеше до огнището.

— През следващите няколко часа. Най-много след един ден. — Найър изви вежди вместо извинение.

— Знаеш, че е само въпрос на време, нали?

— Кое, господарю?

— Всички признаци са налице — въздъхна Стилиан. — Племената на западняците се обединяват, шаманите са начело на военни набези, на югозапад се събират армии…

— Задължително ли е да предполагаме и намесата на Върховните вещери?

— Моят отговор всъщност е излишен, а? — подсмихна се Стилиан.

Найър поклати глава, а някой потропа на вратата.

— Влез! — гръмко разреши Стилиан.

Появи се нисък младеж с къса рижа коса над изопнато в плахо очакване лице.

— Господарю?

— Запали огнището и донеси още една бутилка от това доста посредствено червено денебърско.

— Веднага, господарю.

Двамата магове помълчаха, замислени за бъдещето и обезсърчени от картините, които им рисуваше въображението.

— Можем ли да ги възпрем този път? — промълви Найър.

— Уви, това до голяма степен зависи от твоя човек. Както и от момента, когато Върховните вещери ще се измъкнат на свобода. Той изпрати съобщение, нали?

— Да. Вече притежаваме амулета.

— Превъзходно! — Стилиан плесна с длани по облегалките на креслото и се изправи. Застана пред прозореца. Не смееше да зададе следващия въпрос. — Е?

— Това е амулетът на Септерн. Вече е възможно да постигнем напредък, при условие че получим подходяща помощ.

Стилиан вдъхна дълбоко и се усмихна, зареял поглед от своята кула високо над Школата. Тя се извисяваше над всичко и от кръглия й балкон имаше неповторим изглед към града и околността. Нощта беше хладна, но суха. От югоизток напираха тънки облаци и заплашваха да скрият безбройните звезди, чиито бледи точици осейваха тъмата. Миризмата на маслени светилници и топлината на града лъхаха отдолу, без да са неприятни за сетивата. Извън стените на Школата всичко замираше.

Около кулата на Стилиан се извисяваха шестте значително по-ниски кули на неговите Магистри. Сведе поглед и видя светлини в прозорците на Ларион. Издигнат най-скоро за Магистър, той трябваше да бъде приет в кръга на посветените, за да скрепи връзката на седемте кули.

— Този амулет може да реши всичко — рече Стилиан.

— Ларион се потруди упорито. — Найър стоеше до него и забеляза накъде гледа. — Заслужи си почестите.

— А твоят човек… ще се погрижи ли да намери помощта, която ни е нужна?

— Напълно разчитам на него.

Стилиан кимна и се зазяпа към Ксетеск. Изобщо не се съмняваше, че неговите подчинени ще изпълнят безпрекословно всяка заповед. Първата крачка бе направена, но нататък пътят ставаше неравен. Не биваше да изпуска от поглед онези, които знаеха достатъчно.

— Найър, когато ни донесат виното, можем да си позволим скромно да отпразнуваме успеха.