Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Илкар, увличаш се — никой от нас не е чак толкова различен от останалите.

— Дявол да те вземе! Нима заблудите в Ксетеск са стигнали дотам, че за вашите Магистри всички магове са едни и същи? Това е оскърбление към самата магия и голям пропуск в обучението ви. — Илкар почувства как гневът му се разгаря. Бузите му се зачервиха, очите се присвиха в цепки. Заслепението в Ксетеск понякога беше смайващо. — Знаеш откъде идва силата, за да оформиш маната за вчерашните си заклинания. Но по моите ръце няма кръв.

Дензър остана безмълвен. Запали отново лулата си, измъкна котарака и го пусна на леглото. Животинчето впи поглед в Илкар, а тъмният маг започна да го чеше по врата. Илкар се наежи още повече, но този път си наложи сдържаност.

— Струва ми се — започна Дензър най-сетне, след като прати към тавана няколко пръстенчета от дим, — че не е редно да обвиняваш нашите магистри за пропуски в обучението ни, докато не осъзнаеш недостатъците на своето.

— За какво говориш?

Дензър разпери пръсти срещу него.

— Виждаш ли кръв някъде?

— Знаеш какво исках да кажа! — озъби се Илкар.

— Да, знам. А ти би трябвало да си наясно, че маговете от Ксетеск имат не само един източник на мана. Както и вие, без съмнение.

Тишината тегнеше в стаята, макар че по коридорите на замъка започнаха на ехтят шумовете на новия ден.

— Дензър, няма да обсъждам с тебе етиката на Школите…

— Жалко. — …защото е безсмислено.

— Да не е заради пропуск в твоето обучение? Илкар не се поддаде на заяждането.

— Искам да ми обясниш как научихте за Серан и амулета, а също и какво представлява този амулет.

Дензър обмисли отговора си.

— Е, няма да разгласявам тайните на своята Школа, но за разлика от вас, както личи, в Ксетеск винаги сме се отнасяли сериозно към преданията за Драконаните, колкото и да са откъслечни. Нашите усилия в изследването на измеренията ни позволиха да разработим заклинание. То засича смущенията от отварянето на проход между измеренията като онзи, през който минахме вчера. Заподозряхме Серан… няма да споделя с тебе причината… съсредоточихме се върху покоите му и получихме каквото искахме. Изпратиха ме да взема каквито творения на Драконаните намеря и аз се сдобих с това.

Той свали амулета от верижката и го подхвърли на Илкар. Елфът го огледа от двете страни и го върна на Дензър, който пак го сложи на верижката.

— Съдържа предания на Драконаните, обединяващи ученията на всичките четири Школи. — Дензър се засмя. — Ще бъде безценен за нашите проучвания, а когато си свършим работата с него, ще му определим каквато си поискаме цена. Нямаш представа колко са готови да платят някои колекционери за такъв рядък екземпляр.

— Това ли било? — изрече Илкар безстрастно. Тъмният маг кимна.

— Всички се нуждаем от пари. Ти знаеш твърде добре колко скъпи са изследванията.

Илкар наклони глава встрани.

— И сега какво ще стане?

— Длъжен съм по-скоро да предам амулета на подходящите хора.

— В Ксетеск?

— Много е далеч оттук, не мога да рискувам. В Корина. Там ще го опазим. И вие тръгвате към града, нали?

— Да.

— Искам да наема Гарваните като телохранители. Ще ви платя щедро.

Илкар се опули и в първия миг се усъмни, че е чул добре.

— Дензър, ти си бил голям шегаджия. Не ти мига окото след онова, което се случи вчера, а? Доколкото знам, Хирад още жадува да те убие. И дори другите да не са против, нима си въобразяваш, че ще падна дотам да работя за Ксетеск?

— Жалко че си настроен така.

— Не вярвам да си очаквал друго. — Илкар се изправи. — Мнозина тук биха се зарадвали да им платят, за да се върнат в града.

— Предпочитам Гарваните. Поне с това мога да ви се отплатя.

— Не ти искаме парите — отсече елфът. — И щом се върнем в Корина, ще изпратя съобщение в Джулаца. Можеш да се досетиш, че трите Школи ще поискат сметка от Ксетеск за цялата тази история.

— Ще очакваме това с удоволствие.

— Бих се обзаложил. — Илкар прекрачи към вратата, но погледна през рамо. — Гладен ли си? Мога да те заведа в кухните.

— Благодаря ти, братко.

И зачатъкът на усмивка изчезна от лицето на Илкар.

— Не съм ти брат.

Ериан седеше на широкото легло в стаята, разположена високо в кулата, и обгръщаше с всяка ръка по един от синовете си. Най-сетне бе намерила покой, макар и за кратко, а децата й вече не плачеха.

Но доверието им в нея бе разколебано и мигът на срещата щеше да се запечата завинаги в паметта й. Оставиха я сама на площадката над спиралната стълба, тя сграбчи дръжката на вратата и влезе със страх, че ще ги завари мъртви. Но те седяха заедно на края на леглото и си шепнеха, без да поглеждат храната и водата на масата. В стаята имаше още два стола и нищо друго, дори студеният каменен под не бе покрит.