Рене Ахдие - Гневът и Зората

- Аз...

- Не се притеснявай. Аз ще остана тук.

- Благодаря ти - кимна той, хвана дръжката на вратата и се усмихна разсеяно на себе си.

- Какво има - попита Шахризад, като сви вежди.

- Колко подходящо наказание за едно чудовище. Да искаш нещо толкова много - да го държиш в обятията си, - а да знаеш извън всякакво съмнение, че никога няма да го заслужиш - каза Халид, отвори вратата и прекрачи през прага, без да дочака отговор.

Шахризад се свлече на пода. Ръцете, които бяха толкова стабилни, когато го докосваха, сега трепереха пред очите й. Доказателство, че и тя е също толкова наказана за прегрешенията си. Наказана за това, че желаеше чудовище.

Тя отправи безмълвна благодарност към звездите, които управляваха съдбата й - защото нейното чудовище не знаеше как беше загубила ума си за един удар на сърцето.

Как вината се стовари върху нея.

И как бремето на въпросите тегнеше на душата й.

,,Някой, който знае ."

СЯНКА НА МОИТЕ ЧУВСТВА

Шахризад потъна в пустошта на мислите си, като изучаваше сенките, хвърляни от златната оплетка на лампата. Надигна се чак когато краката й изтръпнаха дотолкова, че вече не усещаше стъпалата си. Очите й пробягаха из стаята, като я оглеждаха внимателно, както хищник се втренчва в плячката си.

Подът беше от плочи черен оникс, а стените бяха покрити със същия гладък алабастър като коридора, който водеше до входа на антрето. Цялото обзавеждане беше от абанос, мебелите бяха изчистени, с остри ръбове. По леглото нямаше такъв куп възглавници, с които Шахризад беше свикнала в спалнята си - познато, пищно тържество на цветове, примамващо да се отпуснеш върху него.

Стаята изглеждаше хладна и неприветлива, тъкмо като човека, който живееше тук. Нямаше и намек за навиците му.

Тази спалня е като затвор, само че без решетките.

Тя въздъхна, а звукът отекна към нея от сводестия таван. Шахризад обиколи стаята, а босите й крака оставяха следи по лъскавия черен оникс. Влагата се задържаше за миг, а после изчезваше безследно като прошепнато предложение.

Единствената лампа в средата на помещението разпръскваше призрачна и безнадеждна светлина. Тя не беше достатъчна, мъждееше, а трепкащите сенки по студения бял алабастър й се струваха по-скоро опасни, отколкото красиви.

Това беше тъжно място, дори не беше убежище, неразкриващо нищо. Собственикът му беше същият.

Шахризад оглеждаше стаята. Узнаваше много, но не разбираше почти нищо. Всичко в стаята си имаше място, определен ред. Единственото, което не беше на мястото си, беше тя и стиската окървавени ленени ивици на края на издигнатото на платформа легло. Нямаше никакъв намек за живот, нито пък за някакви емоции.

Шахризад отиде до леглото и смете топката мокър плат. Взе неизползваните ивици лен и малкото бурканче мехлем, което Халид беше извадил от абаносовия шкаф, когато влязоха в стаята. Масивната абаносова врата беше останала притворена. Шахризад поседя за миг и отиде до шкафа, като продължаваше да държи лена и балсама в ръце. Прехвърли бурканчето в другата си ръка, дръпна бронзовите халки и надникна вътре. Лавиците бяха безупречно закрепени и подредени, всяко нещо по тях си беше на мястото, също като и предметите в стаята. Два от рафтовете бяха заети от книги, спретнато наслагани една до друга по височина. На трети бяха струпани запечатани с восък свитъци. На лавицата на височината на очите имаше гърненца и бурканчета в най-различни размери и форми. Озъбената в редицата дупка явно беше мястото на мехлема, затова Шахризад го върна и остави ленените ивици в опразнената ниша отстрани. Нямаше къде другаде да стоят.

Понечи да затвори вратата, но погледът й падна върху една от най-високите лавици. Там имаше кожен калъф, натъпкан с пергаментови листове, притиснат като нещо излишно между два дебели тома.

Не беше на мястото си. Точно като нея.

Частица от нея знаеше, че не бива да го пипа. Нито стаята беше нейна, нито пък нещата в нея.

Но калъфът я зовеше. Листовете шепнеха името й, сякаш иззад врата, затворена със забранен ключ. Шахризад се вгледа в кожения калъф.

Пергаментът молеше за вниманието й, също като в приказката за Тала и връзката ключове на синьобрадия й съпруг.

И също като Тала тя не можеше да го пренебрегне.

Трябваше да узнае.

Шахризад се надигна на пръсти и издърпа кожения калъф с две ръце. Той се плъзна между томовете, тя го притисна до гърдите си за един нервен миг и коленичи на черния оникс. Студени тръпки на страх пролазиха по гърба й, докато разгръщаше кожата. Снопът пергаментови листове беше обърнат наопаки и не можеше да се разчете, така че тя хвана купчината и я приглади внимателно.