Рене Ахдие - Гневът и Зората

Без да каже и дума, мина покрай Джалал и продължи напред.

- Какво правеше тази нощ, сайиди? - обади се братовчед му зад него. - Разбираш ли, че когато хвърли меча си по нареждане на онова наемно куче, изложи целия халифат на риск. Можеше да те убие и да оставиш Хорасан без владетел. Щеше да позволиш убийците на Салим да ни лишат от водач на ръба на потенциална война с Партия.

Джалал помълча, но реши да продължи:

- И всичко заради едно момиче - едно от толкова много.

При тези думи обтегнатите нерви на Халид не издържаха, самообладанието му се пропука и той връхлетя върху Джалал с цялата си ярост, като се извърна и измъкна шамшира си от ножницата с едно плавно движение. Вдигна закривения връх на острието и се спря на косъм от сърцето на Джалал.

Той стоеше, без да помръдне, странно спокоен в такава ситуация.

- Сигурно много я обичаш, Халид-джан.

След секунда Халид отпусна меча си, а челото му се сбърчи от болка и ужас.

- Любовта е... само сянка на моите чувства.

Джалал се усмихна, но очите му останаха сериозни.

- Като твой братовчед се радвам да го чуя. Но като капитан на стражата ще излъжа, ако кажа, че не съм обезпокоен от събитията тази нощ. Ти не носиш отговорност само за едно момиче.

- Съзнавам това - каза Халид и прибра меча в ножницата.

- Не съм толкова сигурен, че е така. Ако смяташ да се държиш толкова необмислено, мисля, че е време да кажеш истината на Шахризад.

- Не съм съгласен, затова разговорът приключи -отсече Халид и отново закрачи по коридора. Джалал вървеше до него.

- Тя вече е част от семейството. Ако искаш да умреш заради нея, е време да й доверим тайните си - настоя тихо Джалал.

-Не.

- Кажи й, Халид ! - повтори Джалал, като го хвана за рамото. - Тя има право да знае.

- А ти как би реагирал на такава новина? - ядоса се Халид и блъсна ръката му. - Как би реагирал, ако разбереш, че животът ти е на ръба на пропаст, обвързан с изменчиво проклятие?

- Моят живот е изложен всеки ден на риск. Както и твоят. Нещо ми подсказва, че Шази не живее в свят, който отрича този факт.

- Няма значение - каза Халид, а чертите му се изопнаха. - Не съм готов да й кажа.

- И никога няма да бъдеш. Защото я обичаш, а ние се борим да защитим хората, които обичаме - рече Джалал и се спря в коридора, който водеше към покоите на Халид. Братовчед му продължи напред край стените от камък и мрамор, без дори да се обърне към него.

- Сайиди? - провикна се Джалал зад него. - Тази нощ задължително прати да викнат лечителя. Ти си като опъната тетива, готова да се скъса.

Халид профуча през първите двойни врати, влезе в антрето и закрачи към входа на покоите си. Спря се и кимна на един от стражите, който завъртя бронзовите дръжки и бутна полираното дърво.

Халид прекрачи през прага и установи, че стаята е напълно притихнала. Напълно примряла. Липсваха единствено окървавените ленени ивици и каната е вода край повдигнатата платформа...

Момичето спеше в леглото му.

Шахризад лежеше на една страна. Тъмната й коса се беше разпиляла по копринените чаршафи, а коленете й се притискаха в единствената възглавница върху леглото на Халид. Черните й мигли се открояваха върху кожата под очите й, а гордата й, остра брадичка се опираше в набръчканата край ръката й коприна.

Халид приседна внимателно, като се въздържаше да я гледа прекалено дълго. Дори не помисляше да я докосва.

Тя беше опасно, опасно момиче. Чума. Планина от адамант, която изтръгваше желязото от корабите и ги потапяше във водните им гробове, без да се замисли. Само с усмивка или смръщване.

Но макар и да го знаеше, той се предаде пред привличането й. Отстъпи пред простата нужда да бъде до нея. Халид издиша бавно, остави шамшира на пода и отпусна тялото си до нейното. Вторачи се в тавана и в единственото пламъче на златната лампа над главата си. Очите го боляха дори и от бледата светлина, извираща от сърцевината й. Той склопи очи, като се опитваше да отблъсне умората и вечното мъчение от окования във вериги звяр, който ръмжеше в главата му.

Шахризад помръдна насън и се обърна към Халид, сякаш привлечена от някакъв необясним импулс. Ръката й падна на гърдите му и тя намести чело до рамото му с приглушена въздишка.

Халид отвори очи да я погледне още веднъж, въпреки че знаеше, че не бива да го прави.

Това опасно момиче. Тази запленяваща красота.

Този унищожител на светове и създател на чудеса.

Халид изпитваше толкова силно желание да я докосне, че вече не можеше да мисли логично и ръката му я обгърна. Той зарови нос в косата й, в същия аромат на люляк, който го дразнеше в градината. Малката грациозна ръка на гърдите му се плъзна по-нагоре и легна върху сърцето му.