Рене Ахдие - Гневът и Зората

- Ранена е - поясни Джалал.

- Не е толкова зле - отвърна тя. - Пуснете ме, мога да вървя.

Халид не й обърна внимание.

- Мога да вървя, Халид.

Той отново отказа дори да я погледне, камо ли да й отговори.

Движеха се по коридорите, водени от стражи, които осветяваха пътя им и ги обграждаха като блестящо укрепление от стомана и пламтящи факли. Шахризад реши да не продължава битката, отпусна се в ръцете на Халид и затвори очи за миг. Той веднага я прихвана още по-здраво.

Завиха по друг, по-малък коридор, който Шахризад не беше виждала никога преди. Стените бяха каменни, а сводестият таван беше от гладък алабастър. Скоро спряха пред

двойна врата от полиран абанос с панти от бронз и желязо.

- Стражите да останат на пост тук и пред вратата към личните ми покои до второ нареждане - нареди Халид. - Знайте, че ако има и най-незначителен пробив в сигурността на който и да е от двата входа, ще отговаряте пред мен.

Един от стражите кимна отсечено и дръпна една от бронзовите дръжки. Халид мина през огромните абаносови врати, все още носещ Шахризад на ръце. Не я остави да стъпи на земята, а прекоси тъмното като въглен преддверие до друга двойна врата, точно копие на първата. Минаха през нея и се озоваха в просторна стая със сводест таван, осветена в средата от златна лампа с изящна оплетка. Халид положи Шахризад на ръба на повдигнато на платформа легло, застлано със светла, едноцветна коприна. Отиде до огромен абаносов шкаф до задната стена и извади от него ивици тъкан лен и малко кръгло бурканче. Накрая взе и каната от масата си.

Той коленичи пред Шахризад и отметна внимателно косата й през рамото, за да огледа раната.

- Казах ти - рече Шахризад. - Не е толкова зле. Едва ли е нещо повече от драскотина.

Халид поля една от ленените ивици с вода от каната, посегна към гърлото й и започна

да почиства раната.

Шахризад огледа лицето му, докато той работеше. Тъмните кръгове под очите му бяха станали още по-дълбоки. По бузата и челото му имаше пръски засъхнала кръв, чернеещи на фона на загорялото му от слънцето лице. Чертите му бяха сковани и той избягваше погледа й, но профилът му изглеждаше все така упорит. Неотстъпчив. Като ъглите на намачкан свитък, който или трябваше да бъде пригладен... или изхвърлен веднъж завинаги.

Той навлажни друго парче лен, но Шахризад сложи ръката си върху неговите и измъкна плата от ръцете му. Вдигна го към лицето му и избърза тъмната кръв на врага му.

Тигровите очи на Халид най-накрая срещнаха нейните. Плъзнаха се по лицето й с горчиво мълчание, докато тя измиваше останките от смъртта с нетрепващи и нежни пръсти. Той се приведе напред, притисна чело в нейното и стисна дланите й. Двамата останаха така известно време.

- Искам да те пратя някъде. На място, където нищо такова няма да те досегне - започна той.

Сърцето й трепна и тя се отдръпна.

- Да ме пратиш? Сякаш съм някаква вещ?

- Не. Нямам това предвид.

- Какво тогава искаш да кажеш?

- Имам предвид, че не мога да те опазя. От нищо.

- И отговорът ти на това е да ме отпратиш? - повтори Шахризад с опасен шепот.

- Моят отговор не е отговор, а желание да направя каквото е необходимо, за да си в

безопасност. Дори нещо толкова неприятно, като това да се разделя с теб.

- И очакваш да се подчиня? Да отида там, където ми наредиш?

- Очаквам да ми имаш вяра.

Шахризад присви очи.

- Трябва да знаеш, че няма да се отнеса мило към това, че ме третираш като вещ.

- Никога не съм те третирал като вещ, Шахризад.

- Докато не заговори да ме пратиш някъде.

Халид сложи длани на бузите й.

- Ти си моя съпруга. Те искат да те наранят заради мен.

- Те? Федаините ли имаш предвид? - поколеба се Шахризад. - Кои са тези хора? На кого служат?

- Лоялни са към този, който може да плати цената им. Верността идва и си отива като прилив, златото обаче остава. Хората, които са ги наели, не могат да им предложат нещо повече.

- И смяташ, че ще е по-добре да отстъпиш пред такива хора?

- Не ме интересува какво си мислят, стига да си в безопасност.

-А би трябвало да те интересува. Време е да започне да те интересува. Не можеш да управляваш целия халифат толкова коравосърдечно.

Той се усмихна горчиво и без грам веселие.

- Приказваш така, сякаш разбираш. Сякаш знаеш.

- Прав си. Аз нищо не разбирам. Нищо не знам. А кой е виновен за това? - попита гневно Шахризад, като избута голите му гърди, стана от леглото и мина край него.

- Казах ти защо - отвърна Халид и се изправи на крака. - За теб не е безопасно да знаеш тези неща. Да знаеш...