Рене Ахдие - Гневът и Зората

- Съжалявам - прошепна тя на момчето, след като се изкашля дискретно. - Не знам защо се бави толкова. Сигурна съм, че скоро ще се върне.

Кобилата й помръдна лявото си ухо, докато Ирса се наместваше в седлото.

- Това не е моя грижа, млада господарке, стига да ми платят напълно. Но ако баща ви иска да остави градските порти зад себе си, преди да се съмне, трябва да тръгнем скоро.

Тя кимна, макар че при думите на момчето в стомаха й се сви още един възел.

Скоро щеше да напусне града на детството си, града, в който беше живяла четиринадесет години. Под покрова на нощта, почти без да се бави, беше нахвърляла всичко ценно в покрития фургон зад нея, като знаеше, че животът й вече никога нямаше да бъде същият.

Странно, но нищо от това не й се струваше важно. Поне все още не.

Единственото, за което можеше да мисли, беше причината за дращенето в гърлото й и за свития й стомах - Шахризад.

Упоритият деспот, по-голямата й сестра.

Нейният смел и верен приятел.

В очите й отново се събраха горещи сълзи, въпреки че се беше заклела да не пророни и капчица повече. Обезсърчена, тя избърса вече ожулените си бузи с опакото на дланта си.

- Нещо не е наред ли, млада господарке? - попита коларят с почти съчувствен тон.

Разбира се, че нещо не беше наред. Но ако искаха да се предпазят от любопитни очи,

той никога не биваше да разбира какво е. Шахризад беше много ясна по този въпрос.

- Не. Всичко е наред. Благодаря, че попита.

Момчето кимна и отново зае незаинтересованата си поза.

Ирса се замисли за предстоящото пътуване. Щяха да пътуват три тежки дни, преди да стигнат до Такелан, крепостта на семейството на Тарик. Тя поклати глава с удивление. След всичко станало само Шахризад щеше да има дързостта да ги прати в дома на възлюбения си от детството. Всеки път, когато Ирса се сещаше за Тарик и семейството му, живите черти на лицето й се свиваха от притеснение...

И тъга.

Тя въздъхна тежко и се загледа в юздите. Петнистият й бял кон отметна грива, когато един порив на вятъра премина през уличката.

- Защо се бави толкова? - попита Ирса, без да се обръща към някого конкретно.

Сякаш като по знак тежката дървена врата на страничния вход и покритата с качулка фигура на баща й излезе с препъване в нощта.

Той държеше нещо в ръце и го притискаше към гърдите си.

- Баба? Всичко наред ли е?

-Толкова съжалявам, мила. Всичко е наред. Вече можем да тръгваме - измърмори Джахандар. - Просто... трябваше да се уверя, че всички врати са затворени.

- Какво е това? - попита Ирса.

- Хм? - измънка Джахандар, като отиде до коня си и посегна към дисагите.

- Какво държиш?

- О, нищо. Просто една книга, която особено ми харесва - махна с ръка пренебрежително той.

- Нима дойдохме чак дотук само заради една книга, баба?

- Само за една, дете. Само за една.

- Трябва да е специална книга.

- Всички книги са специални, скъпа.

- Що за книга е тази?

Джахандар сложи много внимателно стария обшит с кожа том в дисагите, метна се далеч по-леко на седлото и махна на коларя да потегля.

Малкият керван се заспуска по притихналите спящи улички на Рей.

Ирса насочи коня си да върви до черния жребец на баща й. Когато Джахандар я погледна с мила усмивка, тя се протегна към ръката му, като търсеше увереността, която сама предлагаше.

- Всичко ще е добре, скъпо мое момиче - каза той почти разсеяно.

Тя кимна.

Но на Ирса не и убягна, че той така и не отговори на въпроса.

ОМАГЬОСАНАТА ПЛАНИНА

В мига, в който Шахризад докосна с дланта си неговата, тя усети, че я обзема студената вълна на хладнокръвието. Сякаш беше напуснала тялото си и сега беше просто свидетел на всичко около нея.

За щастие той не се опита да я целуне.

Болката също не беше продължителна, усети я само за бегъл миг, изгубен в добре дошлото разсейване от мислите й. Той също явно не изпитваше особено удоволствие - каквато и наслада да получи, беше кратка и повърхностна и Шахризад усети бодване от удовлетвореност, когато го осъзна.

Когато всичко свърши, той се надигна от леглото, без да каже дума, и избута леката като шепот коприна около ложето.

Тя го гледаше как се облича със стегната, почти военна прецизност, като забеляза лекия блясък на потта по гърба му и жилавите мускули, които се виеха и гънеха и при най- лекото движение.

Беше по-силен от нея. В това, разбира се, нямаше никакво съмнение. Тя не можеше да надделее над него физически.

Но аз не съм тук, за да се бия. Тук съм, за да спечеля.