Рене Ахдие - Гневът и Зората

Познатият неразбираем почерк на Шахризад се стелеше по страницата, властен и деспотичен, както обикновено. Тарик спря да чете, когато тя започна да се обръща директно към него. Извинението. Думите на съжаление за предателството й. Благодарността за разбирането му.

Стига. Не можеше да го понесе. Не и от нея.

Краят на свитъка се смачка в юмрука му.

- Нищо не можеш да направиш - повтори емирът. -Сватбата... сватбата е днес. Ако тя успее... ако тя...

- Не го казвай, татко. Умолявам те.

- Трябва да се каже. Тези истини трябва да бъдат казани, без значение колко са тежки. Трябва да се справим с това като семейство. Леля ти и чичо ти така и не преодоляха загубата на Шива и виж докъде доведе смъртта на дъщеря им.

Тарик затвори очи.

- Дори и Шахризад да оцелее, не можем да направим нищо. Това е. Край. Трябва да го приемем, колкото и трудно да ни се струва. Знам какво изпитваш към нея, разбирам те напълно. Ще е нужно време. Но ще осъзнаеш, че можеш да откриеш щастието и с някой друг, че по света има и други млади жени. С времето ще разбереш - каза емирът.

- Няма да се наложи.

- Моля?

- Вече разбирам. Напълно.

Емирът изгледа сина си с изненада.

- Разбирам какво ми казваш. Всичко. Но и ти трябва да ме разбереш. Знам, че на света има и други жени. Знам, че е възможно да открия някакво щастие с друго момиче. Всичко може да стане с времето.

- Добре - кимна емирът. - Така ще е най-добре, Тарик.

Рахим гледаше слисано.

-- Но разбери и това - продължи Тарик, а среброто в очите му проблесна, - колкото и млади жени да изпречваш на пътя ми, има само една Шахризад.

Младият мъж захвърли свитъка на пода, завъртя се на пети, блъсна вратите с длани и ги разтвори рязко.

Рахим размени замислен поглед с емира и последва Тарик. Двамата се върнаха по същия път в двора и Тарик махна да доведат конете. Рахим не проговори, докато и двете животни не застанаха пред тях.

- Какъв е планът? - попита той внимателно. -Въобще имаш ли план?

Тарик помълча.

- Няма нужда да идваш с мен.

- А кой сега е глупакът? Само ти ли обичаш Шази? Кой обичаше Шива? Може и да не съм от същата кръв, но за мен те винаги ще бъдат семейство.

Тарик се обърна към приятеля си.

- Благодаря ти, Рахим-джан.

По-високият и издължен младеж се усмихна на Тарик.

- Не бързай да ми благодариш. Все още ни трябва план. Кажи ми какво ще правиш? Можеш ли изобщо нещо да направиш? - добави той след кратко колебание.

Челюстите на Тарик се стегнаха.

- Докато владетелят на Хорасан диша, винаги има какво да направя... - процеди той и лявата му ръка се отпусна на ефеса на елегантно извитата сабя на хълбока му. - Това, което правя най-добре.

ПРИКРИТИЕТО НА ВОАЛА

Шахризад седеше сама в стаята си по средата на издигнато меко ложе, покрито с висока купчина възглавници в ярки цветове. Около леглото беше опънат тънък воал от тънка като паяжина коприна, който се издуваше с призрачна лекота и при най-лекото движение. Тя седеше с плътно притиснати към гърдите колене и стискаше глезените си с пръсти.

Лешниковите и очи не се отлепяха от вратата.

Беше прекарала по-голямата част от нощта в тази поза. Всеки път, когато се опитваше да стане от мястото си, страховете й заплашваха да я завладеят.

Къде е той?

Тя издиша шумно и сплете ръце още по-стегнато върху краката си.

Скоро паниката, с която се бореше през последния час, започна да се стоварва върху нея като чук върху наковалня.

Ами, ако не дойде да ме види тази вечер?

- О, Господи - простена тя, разчупвайки тишината.

Ако не дойде, значи съм излъгала всички. Нарушила съм обещанията си до едно.

Шахризад тръсна глава. Пулсът и отекваше в ушите, тя се бореше за всяка глътка въздух.

Не искам да умирам.

Тези ужасни мисли кръжаха като лешояди над изстиващото й самообладание и я тикаха към бездънното царство на страха - страх, който досега беше успяла да държи далеч.

Как ще оцелее баба, ако ме убият? Ами Ирса?

Тарик.

- Стига! - думата отекна из зеещия мрак. Беше глупаво, но й трябваше нещо, каквото и да е, да запълни мъчителната тишина със звук, макар и само за миг.

Тя притисна слепоочията си с ръце и призова ужаса да се върне...

Да се върне в стоманената кутия на сърцето й.

Тогава вратите се отвориха с ниско изскърцване.

Шахризад отпусна длани на меките възглавници отстрани.

Един прислужник пристъпи в стаята, понесъл свещици, напоени с алое и амбра, разпръсващи нежна светлина и слаб аромат на парфюм. След секунда го последва момиче с поднос с храна и вино. Слугите разположиха нещата из стаята и излязоха, без дори да погледнат към Шахризад.