Рене Ахдие - Гневът и Зората

А след това розата започна да вехне и да умира.

Поразен, Джахандар гледаше как сухите листенца се ронят на белия мрамор в краката

им.

- Аз... Аз съжалявам, Шахризад - проплака той.

- Няма значение. Никога няма да забравя колко красива беше за момент, баба.

Тя го прегърна около врата и го придърпа към себе си.

- Иди при Тарик- прошепна тя до ухото му толкова тихо, че само той можеше да я чуе. - Иди при Тарик, както обеща. Вземи Ирса и тръгвай.

Той кимна, а очите му отново пробляснаха.

- Обичам те, дете мое.

- И аз те обичам. Ще изпълня обещанията си. Всичките до едно.

Джахандар се овладя и мигна мълчаливо на по-голямата си дъщеря.

Почукването на вратата този път не молеше за внимание, а настояваше за него.

Шахризад се обърна рязко, а кървавочервеният рубин се люшна на челото й. Тя

изправи рамене и вдигна острата си брадичка.

Джахандар стоеше встрани, скрил лице в ръцете си, докато дъщеря му пристъпи напред.

- Съжалявам... толкова много съжалявам- прошепна му тя, преди да прекрачи през прага и да последва стражите начело на процесията. Шахризад зави зад ъгъла, а Джахандар се свлече на колене и зарида, когато тя се скри от погледа му.

Мъката на баща й отекваше из залите. Шахризад успя да направи едва няколко крачки по грамадните като пещери коридори на двореца, преди краката и да я предадат. Тя се спря, а коленете й трепереха под издутата тънка коприна на шалварите й.

- Господарке? - обади се отегчено един от стражите.

- Той може да почака - задъха се Шахризад.

Стражите се спогледаха.

Сълзите й заплашваха да начертаят издайническа блестяща следа по бузите й и Шахризад притисна ръка към гърдите си. Пръстите й неволно докоснаха края на дебелата златна огърлица, стиснала гърлото й, обсипана с донесени от чужди страни едри и неизказано разнообразни скъпоценни камъни. Усещаше как й тежи... задушава я. Като окови с брилянти. Тя остави пръстите й да се свият около дразнещото украшение и за секунда помисли дали да не го скъса от тялото си.

Яростта беше успокояваща. Приятелско напомняне.

Шива.

Най-скъпата й приятелка. На нея можеше да довери и най-съкровените си мисли.

Тя сви пръстите на краката си в оплетените от златни ширити сандали и пак изправи рамене. Продължи да върви, без да каже и дума.

Стражите отново се спогледаха за миг.

Когато стигнаха до масивната двойна врата към тройната зала, Шахризад осъзна, че сърцето й бие два пъти по-бързо от обичайното. Вратите се отвориха с протяжен стон и тя се съсредоточи върху целта си, като забрави за всичко друго наоколо.

В самия край на огромната зала стоеше Халид ибн ал Рашид, халиф на Хорасан.

Повелителят на повелителите.

Чудовището от кошмарите ми.

Шахризад чувстваше как омразата бушува в кръвта й с всяка крачка, а намеренията и стават все по-ясни. Тя се взря в него с нетрепващ поглед. Гордата му осанка изпъкваше сред хората от свитата му и подробностите се набиваха в очите и, докато се приближаваше.

Той беше висок и елегантен, с фигурата на изкусен във военното дело млад мъж. Тъмната му коса беше права и вчесана по начин, който предполагаше желание за ред във всичко.

Тя стъпи на подиума, погледна го и се зарече да не се плаши дори и изправена пред господаря си.

Гъстите му вежди се повдигнаха леко. Те очертаваха очи в толкова бледа отсянка на кафявото, че изглеждаха кехлибарени при определена светлина, светли като на тигър. По профила му някой художник можеше да изучава ъглите. Халифът не помръдна и продължи да я оглежда внимателно.

Лице, което прорязваше, поглед, който пронизваше.

Той протегна ръка към нея.

Тя понечи да я хване, но се сети да се поклони.

Гневъг кипеше под повърхността и бузите й почервеняха.

Той мигна, когато тя отново го погледна в очите.

- Съпруго - кимна той.

- Господарю мой.

Ще доживея да видя залеза и утре. Няма да правя грешки. Кълна се, че ще доживея да видя колкото залези трябва.

И ще те убия.

Със собствените си ръце.

САМО ЕДИН

Соколът се рееше из заслепяващо светлото следобедно небе, крилата му улавяха всяка въздишка на вятъра, а очите му претърсваха ниските храсти отдолу.

С едно бързо движение хищникът сви криле към тялото и се спусна като светкавица към земята. Тялото му се превърна в замъглено петно от сиво-сини пера и блеснали нокти.

Топката козина, която побягна с писък из храстите, нямаше никакъв шанс да се спаси. Скоро звукът от трополящи копита се приближи, а зад него се виеше малка пясъчна вихрушка.