Рене Ахдие - Гневът и Зората

Двамата ездачи спряха на почтително разстояние от соколицата и убитото от нея

животно.

Първият ездач застана така, че слънцето да е зад гърба му. Беше възседнал тъмноалест жребец, порода Ал Хамса. Протегна лявата си ръка и изсвири ниско и меко.

Соколицата се обърна към него, а обрамчените й с жълто зеници се присвиха. Те се издигна отново във въздуха и кацна, като вкопчи здраво нокти върху кожената манкала, която покриваше ръката на ездача от китката до лакътя.

- Проклета да си, Зорая. Загубих още един облог -изпъшка вторият ездач към птицата.

Соколарят се усмихна на Рахим, негов приятел още от детските им години.

- Стига си се оплаквал. Не е нейна вината, че ти не можеш да си научиш урока.

- Имаш късмет, че съм такъв глупак. Кой друг би издържал компанията ти толкова дълго, Тарик?

Тарик се изсмя тихичко.

- В такъв случай сигурно трябва да спра да лъжа майка ти колко умен си станал.

- Естествено. Аз някога лъгал ли съм твоята?

- Неблагодарник. Слез и вземи плячката й.

- Да не съм ти слуга? Ти го направи.

-Добре. Дръж я!

Тарик протегна предмишница, докато Зорая чакаше търпеливо на кожения ръкав. Когато соколицата осъзна, че я предават на Рахим, разроши пера, настръхна и изпищя протестиращо.

Рахим се дръпна притеснен.

- Тази покварена птица ме мрази.

- Защото има добра преценка за характери - усмихна се Тарик.

- И забележителен нрав - измърмори Рахим. -Честно, по-лоша е от Шази.

- Още едно момиче с отличен вкус.

Рахим завъртя очи.

- Малко си самохвален в тази оценка, не мислиш ли? Като имаме предвид, че единственото общо между тях си ти.

- Принизяването на Шахризад ал Хайзуран с подобно отношение може би е причината защо винаги си патиш от нрава й. Уверявам те, че Зорая и Шази имат много повече общо от мен. Сега спри да губиш време, слез от проклетия си кон, че да можем да си вървим.

Като не спираше да мърмори, Рахим скочи от седлото на сивата си ахал-текинска кобила. Под пустинното слънце гривата й блестеше като полиран калай.

Очите на Тарик пробягаха по ивицата пясък и сухи храсти на хоризонта. Жегата надигаше вълни топлина от напечената кафяво-жълта земя и небето трептеше в синьо и бяло.

Уловът на Зорая беше прибран в прикрепената към седлото кожена торба и Рахим преметна крак през гърба на коня с изяществото на млад благородник, обучаван в изкуството на ездата още от дете.

- А що се отнася до предишния ни облог за птицата... - подметна Рахим, като се отдалечаваше.

Тарик видя решителното изражение на лицето му и изсумтя.

-Не.

- Защото знаеш, че ще загубиш.

- Ти си по-добър ездач от мен.

- Конят ти е по-добър. Баща ти е емир. Освен това аз вече загубих един облог днес. Дай ми шанс да се изравним - настоя Рахим.

- Докога ще си играем такива игрички?

- Докато те победя. Във всяка една от тях.

- Значи винаги ще ги играем - пошегува се Тарик.

- Копеле - Рахим потисна усмивката си и стисна юздите. - Заради това дори няма да се опитвам да играя честно.

Той впи пети в корема на кобилата и се понесе в обрагната посока.

- Глупак - засмя се Тарик, пусна Зорая към облаците и се приведе над врата на жребеца си. Цъкна с език и конят разтърси грива и изпръхтя. Тарик дръпна юздите, арабският кон се изправи на масивните си задни копита и се впусна през пясъка, а мощните му крака вдигаха във въздуха облаци прах и камъчета.

Бялата рида на Тарик се вееше зад него, а качулката заплашваше да се откъсне въпреки кожената лента, която я придържаше.

Заобиколиха последната дюна и от пясъците пред тях се издигна крепост от кафяв камък, скрепен със сив хоросан. Сводестите кули, отрупани със спирали от мед, бяха покрити с тюркоазената патина на времето.

- Синът на емира идва! - провикна се един часовой, докато Рахим и Тарик се приближаваха към задната порта. Тя се отвори почти веднага, а слугите и работниците отскочиха от пътя им, когато Рахим препусна покрай все още скърцащите железни панти, следван по петите от Тарик. Пълна кошница с райски ябълки падна и се тресна в земята, а съдържанието й се разпиля навсякъде, преди един недоволстващ старец да се наведе и да се опита да събере пръснатите оранжеви плодове.

Двамата млади благородници обуздаха конете си почти в средата на широкия двор, неосъзнаващи какъв хаос бяха причинили.

- Как се чувстваш - да те победи един глупак? -присмя се Рахим, а тъмносините му очи светеха.

Ъгълчето на устата на Тарик се надигна весело, той скочи от седлото и бутна назад качулката на своята рида. Прокара ръка през непокорната си къдрава коса, а по лицето му се посипаха песъчинки. Той замига бързо, за да не паднат в очите му.