Рене Ахдие - Гневът и Зората

Миг по-късно на прага се появи халифът на Хорасан.

Той изчака, сякаш обмисляше нещо, преди да влезе в стаята и да бутне вратата, за да я затвори.

В бледото сияние на свещите тигровите му очи изглеждаха дори още по-пресметливи и сдържани. Той се извърна от светлината и чертите му попаднаха в сянка. Резките очертания на изсеченото му лице станаха още по-остри.

Изражението му не трепваше. Студено и заплашително.

Шахризад сплете пръсти под коленете си.

- Казаха ми, че баща ти е служил при моя баща като един от везирите му.

Гласът му беше нисък и мек. Почти... мил.

- Да, сайиди. Той беше съветник на баща ви.

- А сега работи като пазител.

- Да, сайиди. На древни текстове.

- Сериозна промяна в поста - погледна я той.

Шахризад преглътна раздразнението си.

- Може би. Той не беше много високопоставен везир.

- Разбирам.

Нищо не разбираш.

Тя отвърна на погледа му, като се надяваше, че пъстрата мозайка на очите й прикриваше яростния бяг на мислите зад тях.

- Защо дойде доброволно, Шахризад ал Хайзуран?

Тя не отговори.

- Какво те принуди да направиш нещо толкова глупаво?

- Моля?

- Вероятно е било изкушението да се омъжиш за владетел. Или напразната надежда да издържиш докрай и да спечелиш сърцето на едно чудовище - говореше той без никаква емоция, но я наблюдаваше внимателно.

Сърцето й заблъска като боен барабан.

- Не страдам от тези заблуди, сайиди.

- Защо тогава дойде доброволно? Защо желаеш нарочно да загубиш живота си на седемнадесет години?

- На шестнадесет съм - рече тя и затвори очи. - И не виждам защо това има някакво значение.

- Отговори ми.

-Не.

Той помълча.

- Разбираш, че можеш да умреш заради това.

Тя стисна пръсти почти до болка.

- Не съм изненадана да чуя това, сайиди. Но ако наистина искате отговори, моето убийство няма да помогне в търсенето им.

По лицето му се стрелна някаква искрица и се поспря на ъгълчето на устните му. Изчезна твърде бързо, за да подскаже нещо важно.

- Предполагам, че няма.

Той се спря и сякаш отново се замисли. Тя виждаше как той се отдръпва, как над резките ъглести черти на профила му пада воал.

Не.

Шахризад се надигна от леглото и пристъпи крачка към него.

Когато той я погледна отново, тя се приближи още малко.

- Казах ти. Не си мисли, че ти ще си онази, която ще наруши кръга.

Шахризад стисна зъби.

- И аз ви казах. Не страдам от заблуди. За нищо.

Тя продължи да се приближава с нетрепваща непоколебимост, докато застана на една ръка разстояние от него.

Той се взря в лицето й.

- Животът ти вече е пожертван. Не очаквам нещо... повече от това.

В отговор Шахризад посегна и започна да разкопчава обсипаната със скъпоценни камъни огърлица, която все още висеше около гърлото й.

- Не - хвана я за ръката той. - Остави я.

Той се поколеба, но премести пръсти към тила й.

При това притеснително познато докосване Шахризад се пребори с подтика да се дръпне с погнуса и да го удари с цялата си болка и ярост.

Не бъди глупава. Ще имаш само една възможност. Не я пропилявай.

Това момче халиф, този убиец... тя нямаше да му позволи да съсипе още едно семейство. Да ограби още едно момиче, да го лиши от най-добрата й приятелка, от живот, изпълнен със спомени за онова, което се беше случило, и това, което никога нямаше да се случи.

Тя изправи брадичка и преглътна надигналата се в гърлото й жлъч, а горчивият вкус остана по езика й.

- Защо си тук? - прошепна той, а тигровите му очи не спираха да търсят отговора по лицето й.

Тя насмешливо повдигна ъгълчето на устата си.

Сложи длан на ръката му.

Внимателно.

После повдигна тежкото наметало от раменете си и го остави да се свлече на пода.

Ирса седеше в седлото на петнистата си кобила в най-близката уличка до сградата, където се помещаваха най-древните и неясни текстове на Рей. Някога градската библиотека беше величествена постройка с колони, покрита с прецизно изсечени камъни, добити от най-добрите кариери на Тиразис. С годините фасадата й беше потъмняла, дълбоки пукнатини обезобразиха повърхността й, а най-дълбоките бяха запълнени в немарливи опити за ремонт. Всяко видимо ръбче беше износено, а славният блясък на неотдавна отминалите години беше повехнал в сиви и кафяви петна.

Когато конският впряг зад гърба й потъна в плътната тишина преди зазоряване, Ирса се озърна извинително през рамо. Тя отвори уста да увери младия колар, но дрезгавината в гласа й я накара да прочисти гърло, преди да заговори.